Читать «Гняв» онлайн - страница 49

Но когато отвориха вратата, от тъмнината нито се появи, нито се втурна към тях някакво момченце.

— Лайънъл! — викът на Мериън отекна в свода на прашното стълбище, после се чу как дъхът й секна.

Сесил изруга толкова непристойно, че това напомни на Грифит и Мериън за дълга, който бяха изоставили.

— Как си могла да го оставиш? Стълбите… — Мериън падна на колене и започна да претърсва пода с ръце, сякаш очакваше да намери малкото телце на Лайънъл размазано върху каменните плочи. — Лайънъл…

Грифит се изкачи по стълбите.

— Исках да видя какво става в къщичката — заоправдава се Сесил. — Исках да видя кой нахлу в нашия дом. Исках да му попреча.

— Хиляди пъти съм ти казвала, че най-важното ти задължение е Лайънъл — Мериън не беше на себе си от ярост и паника. През един тесен процеп нахлуваше светлина, която падаше върху лицето й. — Къде да го търсим сега? Горе по стълбите? Или някъде навън, в някое от любимите му местенца? Или обратно в къщата?

Сесил ревна с цяло гърло.

— Ами ако е налетял на мерзавеца, който е съсипал дома ни? — след като опипа целия под, Мериън опря гръб в каменната стена и се изправи. — Ами ако някой го е отвлякъл? Сесил…

Някъде далеч, съвсем тихо прозвуча детски смях и Грифит изсъска към двете жени.

— Ш-ш-т!

Мериън млъкна и се заслуша. Смехът отново се чу, този път малко по-ясно и Мериън се втурна нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Грифит стигна пръв до стаята на графинята и отвори вратата на Мериън.

Наведени над една сребърна топка на пода, Арт и Лайънъл вдигнаха учудени погледи към Мериън, когато тя нахълта вътре. Сцената на домашен уют пред очите й я накара да се закове на място. И в този миг Грифит видя как се преобрази. И разбра. Тя не беше буйната дъщеря на Уентхейвън, нито изплашената майка на Лайънъл. Беше силна и смела жена, преждевременно калена от живота.

— Е, добре. Добре ли се забавлява Лайънъл?

Беше изпълнено майсторски, но Грифит потръпна от болката и облекчението, скрити в думите й.

Лайънъл се разсмя, показвайки ситните си зъбки, и върху бузките му се образуваха трапчинки.

— И двамата се забавлявахме — каза Арт, поглеждайки ту към единия, ту към другия. — Той е прекрасно момченце, лейди Мериън, трябва да се гордеете с него.

— Да. Гордея се — Мериън коленичи върху скъпия килим и протегна ръце. Пръстите й трепереха, гласът й също, въпреки неимоверните усилия да го овладее. — Лайънъл, ела да се гушнеш в мама.

С типичната за децата нетактичност, Лайънъл тръсна глава и отхвърли предложението и после взе топката с изцапаната си ръчичка. Стисна я здраво и скритата вътре камбанка се разклати. В стаята се понесе тих кристален звън. Той го направи пак и кристалният звън изпълни стаята.

Като квачка, която кътка пиленцата под крилото си, Арт се наклони към Лайънъл и каза.

— Мама няма да ти вземе топката и отново ще си играем с нея, след като я целунеш.

Лайънъл издаде устнички напред и Мериън почувства как сълзите я задавят. Тя знаеше, че той не си отмъщава. Ако в първия миг се е уплашил, отдавна го е забравил. Тя беше прекъснала играта му и в момента той не можеше да отдели време за майка си. Но тя имаше нужда от тази прегръдка, имаше нужда да почувства пълничките му ръчички около врата си и стегнатото му телце притиснато в нея.