Читать «Гняв» онлайн - страница 47

За миг Мериън си помисли дали той щеше да забележи мястото, където тя беше заровила съкровището си. Едва ли би го видял, пък и на нея й беше все едно. Искаше само да вървят по-бързо и се молеше да минат покрай къщичката, без Сесил да ги забележи. Тя го задържа за миг, преди да излязат от овощната градина и го насочи към сенчестата страна на зида на замъка. Мериън хвърли поглед към къщичката си, но след това внимателно се загледа.

Нещо не беше наред. Имаше някакъв сериозен проблем.

— Грифит?

Но той също беше видял.

— Защо прозорците са счупени? Защо из двора хвърчи пух?

Страстта й се изпари за миг и на нейно място се върна разумът.

— Лайънъл? — гласът й изтъня. — Лайънъл?

Без да погледне Грифит, тя хукна към къщичката и прескочи оградата. Вратата зееше, увиснала на пантите. Вътре цареше хаос. Дюшекът беше разпран, а лавиците — изкъртени от стената. Тя усети как по лицето й полепна прахоляк. Малката стая миришеше на подправки, горчица и мед. Всички шкафове бяха разбити, а съдържанието им изсипано и изпомачкано.

Лайънъл го нямаше.

Пета глава

Мериън бе изпъната като струна, готова всеки момент да хукне, но всъщност не знаеше в каква посока.

— Лайънъл? — извика спокойно тя, но ръцете й така трепереха, сякаш всеки миг щеше да припадне. — Лайънъл? — отново извика тя и стъпи върху купчинка чакъл, за да огледа по-добре наоколо.

— Може ли Лайънъл сам да е избягал? — попита Грифит, самият той притеснен до лудост за детето, което беше изпратен да закриля. За детето и за Мериън.

Тя го погледна така, сякаш го вижда за първи път.

— Може. Обучавала съм го.

— Обучавала си го?

— Да, трябваше да е подготвен, ако се наложи. Но той няма още две години и не знам…

Тя направи няколко залитащи крачки, но той чу неизречените й думи: Дали човекът, който е направил всичко това, му е позволил да избяга. Стараейки се гласът му да прозвучи спокойно и уверено, Грифит каза.

— Ще огледам вътре, ако се крие и се страхува да излезе — той прекрачи прага и се озова сред останките от дома на Мериън. Започна да размества мебели, купчини дрехи, разглобени легла — с надеждата да открие някъде малкото момче. Изправи се, целият покрит с пера. В ръката си държеше само кесията със златото, която лейди Елизабет беше изпратила по него. Погледна навън през зейналата дупка от вратата, но Мериън не се виждаше. Излезе и я чу да вика.

— Лайънъл!

Тръгна да я търси към ъгъла на къщичката и чу възклицанието й.

— Сесил!

— Слава Богу, милейди — отвърна Сесил и във въздуха се понесе протяжна въздишка.

— Честно казано, не му е времето сега да припадаш.

С няколко скока Грифит се озова в малката горичка до защитната стена на замъка и видя как Мериън зашлеви през лицето Сесил. Момичето подскочи, от очите й сякаш изскочиха искри, но без да се интересува в момента от нея, Мериън попита.

— Къде е синът ми? Кой направи това? Къде е Лайънъл?

— Грабнах го от леглото му и хукнах, когато видях мъжа да се прокрадва в двора — върху полата на Сесил имаше мокри зеленясали отпечатъци от колената й, а островърхата й шапчица беше килната на една страна. — Не спрях да тичам през целия път чак до централното крило на замъка, оставих го в скривалището му, а след това се върнах да видя какво става.