Читать «Гняв» онлайн - страница 45

Тя не можа да се сдържи и огласи овощната градина с преливащ от презрение смях.

— Никой мъж никога не се е доказвал пред мен в леглото.

— Да, не се съмнявам. Ти дори си им го казвала, докато са лежали задъхани и самодоволни до теб. Цяло чудо е, че някой от любовниците ти не те е убил. Честно ти казвам, Мериън, ако този хубавец днес беше успял да извърши това, което му се е искало, и след това ти му се беше подиграла, той щеше да те удуши, да те зарови под някой храст и след това да те забрави завинаги.

— Знам.

— Затова ти казах да не обличаш — той дръпна жакета й — това.

Вбесена от обвинението, което се съдържаше в думите му, тя каза.

— Аз съм жертвата в случая — тя посочи себе си. — Всеки път, когато мъж изнасили жена, а след това започнат да го човъркат дребнави угризения, той започва да обвинява жената. Тя ме изкуши. Тя си го искаше. Е, аз не съм го искала и не ме интересува какво ще кажеш ти. Нямам намерение да изкушавам никого с тези дрехи.

— Малка глупачка.

— Глупакът не съм аз. Не това как се обличам има значение, нито това как се държа. Харботъл не е дете, той трябва да отговаря за своите действия. Не съм и пожелавала да ме докосне. Може би съм могла да постъпя и по-разумно, но се отвращавам от себе си — за неин ужас гласът й затрепери, но тя веднага го овладя, — когато се държа като монахиня — потръпна цялата, — и заради един минал грях ме считат за лесна плячка. Един грях, който не съм извършила сама, бих казала — по бузата й се търколи сълза и тя я избърса с ръкава си. — Съжалявам, че съм с тези дрехи. Поддадох се на един глупав порив, но…

— Но успя да ме подлудиш.

Искаше й се да го погледне, но не можеше, защото той щеше да види насълзените й очи, а точно това тя не искаше. Вместо това сведе очи към ръцете му, когато те я обгърнаха бавно и той я притегли към себе си, Мериън не отвърна на ласката му, в крайна сметка и тя имаше гордост. Но след миг се отърси от вцепенението, в което я държеше достойнството й, и се отпусна. Съвсем малко. Само тялото. Държеше главата си изправена.

Той я залюля в прегръдката си.

Тя все още държеше очите си широко отворени.

— Права си, момичето ми, разбира се, че си права.

Думите му като че ли не достигаха до съзнанието й. Вместо това забеляза майсторски изтъкания плат, от който беше ушито палтото му и се възхити на кожите, с които беше обточена пелерината му.

— Просто се уплаших, когато разбрах, че за лова сигурно ще се облечеш като мъж. В тези дрехи отвсякъде ти личи, че си жена — той леко стегна прегръдката си и гласът му избоботи близо до ухото й. — Тогава намерих Уентхейвън и гостите му, които се мотаеха насам-натам, докато кучетата вдигнат дивеча, а теб те нямаше сред тях. Никой не знаеше къде си, нито пък някой се интересуваше, и аз вече си те представях със счупен крак в някоя канавка — той говореше все по-бързо и по-бързо и тя усещаше как главата й се накланя все по-близо и по-близо до тези успокояващи гърди. Избликът му беше съвсем естествен, колко пъти й се беше случвало да иска да напляска Лайънъл, когато я плашеше с някоя детска лудория.