Читать «Гняв» онлайн - страница 46

Кога е било това — някой да мисли толкова за нея, че чак да се разтревожи?

— Тогава тръгнах да те търся и видях, че този шарлатанин пръв те е открил.

При споменаването на Харботъл тя се вцепени, както се беше вцепенила и първия път, когато Грифит я притисна, и тя сгуши глава на гърдите му. Сърцето му биеше под подплатената жилетка и Мериън се опита да го успокои, както той беше направил.

— Той не ме беше наранил — прошепна тя искрено.

— Не?! — огромното му тяло се разтърси в гневна тръпка. — Искаш ли да те целуна сега?

— Какво?

— Такава гадина като Харботъл сигурно може да отврати една жена от целия мъжки род.

Сега тя разбра и без да се двоуми, вдигна глава.

— Много ми се иска. Нали разбираш, никога не бих те сравнила с него.

В златните му очи заблестяха пламъци.

— А и целуваш много хубаво.

Той изглеждаше обладан от страст и ярост — точно така изглеждаше, когато я отпрати и остана, за да отмъсти на Харботъл. Но когато устните му докоснаха нейните, тя усети само страстта му.

Пламъкът от предишната нощ лумна отново, като че ли никога не беше изгасвал. Като че ли тя беше прекарала цялата нощ и целия ден с мисълта за него, очаквайки този миг. Като че ли той наистина виждаше, както твърдеше, това, което се криеше под дрехите и подигравателните й усмивки.

Устните му нежно докоснаха нейните и интимната съкровеност на този миг я отведе в свят, за който тя дори не беше предполагала, че съществува.

— Той не е успял да те целуне — прошепна той с такава сигурност, сякаш през цялото време е бил свидетел на сблъсъка им.

— Не — потвърди тя.

— Въпреки това трябваше да го убия.

Този път усмивката му не беше толкова нежна, нито ласката му толкова успокояваща. Той пресуши с устни сълзите в ъгълчетата на очите й, като че ли имаше право над тях. Провря ръце под палтото и погали гърдите й. Безпогрешно откри местата, които търсеше, тези места, които тя бе открила за себе си, когато неволно се докосваше.

Той я притисна до дървото и една миналогодишна ябълка падна върху гърба му. Не обърна внимание на това, но тя разтърка удареното място и Грифит замърка като котарак.

Един огромен котарак. Див котарак.

Устните му се разтвориха върху нейните и тя доброволно разчупи гордостта и самотата си. Не я интересуваше дали той ще изтълкува поведението й като възхищение от него самия, нито собствените й предположения, че е в безопасност в ръцете му, нито дори това, че може би и двамата просто задоволяваха някаква потребност.

Той едва-едва се отдръпна от нея и каза.

— Не можем тук.

Трезвият разум я беше напуснал и тя го доказа с предложението си.

— Къщичката ми.

— Лайънъл?

Тя простена.

— Той спи.

— Сам?

— Не — твърде възбудена, тя бързо изрече. — Зад къщичката има едно място между задната стена и защитния зид на замъка. Само мое. Никой не го знае — и макар той да не прояви колебание, тя добави. — Моля те!

Притиснати един до друг — той с ръка на раменете й, а тя плъзнала своята през кръста му — те вървяха бавно, но без да отпускат прегръдката си, и тромаво пристъпваха.