Читать «Гняв» онлайн - страница 44

Следите можеха да я издадат, но тя не се тревожеше за това. Колкото по-дълго я търсеше Грифит, мислеше тя, толкова повече време щеше да има да се успокои. Щеше да е добре, ако излее част от гнева си върху Харботъл. Но в същото време никак нямаше да е хубаво, ако го убие. Все пак и това не беше толкова важно, когато сравняваше…

Грифит я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

— За къде, скъпа лейди Мериън, сте се запътила толкова нетърпеливо?

Той процеждаше думите, защото се страхуваше, че отвори ли уста да заговори нормално, ще изпусне нервите си и ще избухне.

Тя бързо изрече.

— За дома. Ти ми каза да си вървя у дома, и аз…

Висок, мрачен и яростен, Грифит каза.

— Искам да говоря с теб.

— И аз така мислех.

— Не си прави шеги с мен.

Тя отвори уста, но моментално я затвори, без да отрони звук. Явно това му достави удоволствие и той започна да я гледа с вече по-спокойни очи, докато тя се чудеше, дали да не пусне в ход женските си умения, които беше пренебрегвала напоследък. Можеше да го успокои, но преди това трябваше да разбере какво е станало.

— Харботъл жив ли е?

— Да, жив е. Но това не е твоя заслуга.

Изглежда съвсем погрешно си бе помислила, че Грифит се е успокоил. Тя заотстъпва назад, докато опря гръб в един дънер. Клоните се заклатиха и няколко ябълкови цвята се отрониха към земята.

— Но няма да може да си служи със сабя поне няколко месеца — добави Грифит.

— Не съм го молила да ме гони.

— Някои мъже не чакат да ги молят — той вдигна ръка към нея и сякаш очерта фигурата й с едно рязко движение нагоре и надолу. — И има мъже, за които това облекло си е чиста покана.

С обиграна презрителна усмивка тя заяви.

— Един мъж трябва да е пълен глупак, за да ме хареса в тези дрехи.

Той сграбчи палтото й, придърпа я към себе си и я изгледа кръвнишки.

— Мен ли наричаш глупак?

Усмивката й помръкна. Този мъж. Този грамаден як дъб изглеждаше искрен. Изглеждаше засегнат. Когато се шегуваше, тя много добре разбираше, че се шегува.

— Ти не ме харесваш.

— Нима?

Ти ме презираш, искаше да каже тя, но се задоволи само с изявлението.

— Приличам ти на момче.

— Не е вярно. Не вървиш като момче, нито се държиш като момче. И никога не можеш да заблудиш един мъж, който е поне наполовина с акъла си, че си момче — тази тема като че ли го запали да продължи да говори и той повиши глас, като натъртваше на думите. — Това, с което ти изкушаваш мъжете, не са дрехите. Тялото под тях?… Не!

Тя изви глава към него, докато той занарежда на глас противоречията, които бушуваха в него.

— Не?

— Дори не и тялото ти. Това е вечното предизвикателство, което ти носиш вътре в себе си — той се почеса по брадичката, рейна разсеян поглед в небесата, за да потърси по-точно определение. — Знаеш да четеш. Пътувала си с двора. Какво повече може да ти предложи един мъж? Гледаш мъжете право в очите и се интересуваш не с какви дрехи са облечени или какви коне яздят, а от самите тях. Един мъж винаги разбира, когато го преценяваш и когато откриваш, че нещо не му достига. Това го предизвиква да се докаже. Повечето мъже — той я изгледа с присвити очи — смятат, че се доказват като напъхат една жена в леглото.