Читать «Гняв» онлайн - страница 42

Много внимателно тя пусна в ход първото и най-добро от своите оръжия.

— Граф Уентхейвън ще ме потърси, като забележи, че не съм сред основната група.

Харботъл избухна в смях. Мериън опита отново.

— Най-малкото баща ми — звучеше някак необичайно от нейната уста да излиза тази дума, — няма да бъде доволен от теб, когато разбере, че си търсил начин да останеш насаме с мен. Защо да не…

Тя се опита да се измъкне, но той я придърпа отново към себе си.

— Да, защо да не…

Погнуси се от него, като видя как засмуква дебелите си устни.

— Прелестна гледка беше малкото ти задниче, вирнато нагоре, докато търсеше къпини — лицето му цъфна в обиграна усмивка и той вдигна ръка, за да задоволи желанието си, към устните й.

Тя рязко отдръпна глава, но той ги докосна и избърса с пръст полепналото малко парченце от плода, останало върху тях. После засмука дългия си пръст и каза.

— Къпини, а? Обичам къпини. Защо да не си похапнем заедно? Ще ми покажеш ли къде са?

— Ей там.

Тя посочи, а той вдигна вежди и натъкми върху лицето си самото очарование. Беше го усвоил до съвършенство след дълги упражнения пред огледалото.

— Нямам предвид това. Ела — той се опита да я натисне към земята. — Покажи ми.

Покажи ми! Независимо, че най-напред се опитваше да й въздейства с чар, беше готов, ако не я очарова, да използва сила. Тя знаеше това. Щеше да я насили, без да си дава сметка какво прави, може би защото никога в живота си не се бе замислял, когато го прави.

Беше избрал добре времето и мястото. Никой нямаше да го спре. Нито пък някой щеше да забележи, че не се е върнала. Сама беше изоставила ловната свита, а в края на краищата и кой го беше грижа дали развратната щерка на Уентхейвън се търкаля с някакъв нищо и никакъв благородник в горичката. А ако я изнасили? Тя нямаше да посмее да се оплаче, защото направеше ли го, щеше да предизвика парад на мъжкари пред вратата на къщичката си, които търсят ласки.

О, Господи, нямаше да понесе това още един път. С острието на сабята си и с войнствено целомъдрие тя успяваше да се опази след раждането на Лайънъл. Но нищо нямаше да й помогне, ако Харботъл се запънеше да стори това, което си бе наумил.

Така че мисли, Мериън, каза си тя. Мисли.

— С удоволствие ще ти покажа къде са къпините.

Може усмивката й да не беше искрена, но поне изглеждаше така, сякаш е забравила всичко лошо. Погледът му се плъзна към гърдите й.

— Да.

— Но съм толкова навлечена.

Погледът му се спусна по-надолу и той започна да диша тежко като някое от ловните псета на Уентхейвън.

— Няма ли да ми помогнеш поне да сваля ботушите си?

— О, да! — той коленичи в краката й. — Ето, готово!

Мериън чак не можеше да повярва, че е толкова лековерен. Когато посегна към ботуша й, тя вдигна другия си крак и го изрита странично, право в оголения врат. Той се отърколи надолу. Мериън хукна, като се препъваше в неравната земя. Чуваше го зад гърба си. Той се опита да вика, но вместо това издаваше слаби грачещи звуци. Тя се ужаси при мисълта, че може да го е наранила смъртоносно, но моментално задуши естествения порив да му се притече на помощ.