Читать «Гняв» онлайн - страница 40

Тя вървеше по полегатия хребет, забила очи в земята и търсеше нещо. Ако добре си спомняше, някъде тук… С ликуващ победоносен вик тя бързешком коленичи и отмести преплетените струпани клони, които й пречеха. Дивите храсти пълзяха по земята, сред тях узрелите плодове на къпината сякаш я молеха да ги откъсне. Тя пропълзя навътре и напълни шепите си. В същото време в съзнанието й се завъртяха спомените.

Нещо съвсем дребно я вразуми. Писмото от лейди Елизабет, в което й описваше брачната церемония с Хенри. Хенри не беше жалил средства, но пищното празненство било помрачено от едно-единствено нещо най-скъпата приятелка на Елизабет, Мериън, не беше заела мястото си на първа придворна дама на кралицата.

Когато през нощта Мериън четеше писмото, първо се разсмя. След това се разплака, а още по-късно люля Лайънъл до разсъмване. После се облече в скромна рокля и твърдо реши оттук нататък да бъде уважавана дама. Не беше лесно, защото дори и в двореца не сдържаше буйния си нрав. Обичаше да тича дълги мили, да танцува по цели нощи, да приема предизвикателствата, но се ласкаеше от мисълта, че добре се бе справяла.

Разбира се сър Грифит не мислеше така.

Мериън се намръщи. Благодарение на сър Грифит и страстните му целувки не можа да мигне до зори. Устните й пареха не защото той се беше отнесъл грубо с нея, а защото не спря да ги хапе, откакто се оплиташе в догадки защо беше проявил такава страст.

Накрая реши, че изобщо не става въпрос за страст. В яда си той я е целувал така, само за да й даде урок. Беше невъзможно да я желае истински.

За свое голямо разочарование предната вечер тя откри, че не презира сър Грифит. Дори и да забравеше целувките, тя пак му се възхищаваше.

Тези целувки. Не трябва да мисли за тях. И за него.

Мериън сложи една къпина в устата си, затвори очи и опита подранилия сладък вкус на лятото.

От малка ненавиждаше зимата. Особено последната, когато разбра колко много й липсва дворцовият живот. Игрите, смехът, огънят, който пропъждаше студа.

В замъка „Уентхейвън“ се забавляваха със същите игри, но смехът звучеше пискливо и отчаяно. Огньовете на Уентхейвън се кладяха не за да топлят, а за да се види тяхното изобилие в замъка. Хората, които се събираха около пламъците, не бяха приятели, а дебнещи се един друг врагове.

И въпреки това Мериън беше принудена да ползва гостоприемството на централното крило на замъка. Когато бурята виеше отвън, къщичката й се тресеше и вятърът свиреше в комина й. Огънят буйно гореше, а като всяко здраво дете Лайънъл имаше нужда от пространство за буйните си игри. Сесил хленчеше… И като капак на всичко самата Мериън започна да кашля. Кашлица, която можеше лесно да се лекува в сухите помещения на централното крило.

Първата зима изкара добре. Настани се в покоите на майка си и там се чувстваше сигурно. Далече от просителите, които се тълпяха край Уентхейвън. Коликите на Лайънъл намаляха. Започна да сяда, дори се научи да пълзи и настояваше да лази по опасните каменни стълби без перила.

Следващата зима Мериън, Сесил и Лайънъл бяха настанени в едно от най-пищно обзаведените помещения на Уентхейвън, добре снабдено със замаскирани отвори за подслушване и шпиони зад тях.