Читать «Гняв» онлайн - страница 41

Неприятното усещане за нещо мокро стресна Мериън и тя отпусна стиснатите си в юмрук пръсти. По дланта й се разля гъста червена каша и тя се разсмя на собствената си глупост.

В крайна сметка толкова ли беше важно дали някой я наблюдава или не. Нямаше никакви тайни, които да крие от Уентхейвън, и скоро отново щеше да замине в двореца и да заживее там. Скоро щеше да бъде сред величията и щеше да бъде величие като тях. Скоро всички щяха да узнаят това, което тя самата знаеше — във вените на Лайънъл, нейния син, течеше кралска кръв.

Тя облиза смачканите къпини от дланта си и си помисли: „Дали и Грифит има подобни тайни?“ Тя не знаеше. Дори не знаеше — а не можеше и да си обясни — защо му беше дала стаята на майка си. Дали защото й приличаше на човек, който не робува на чужда воля и престореност.

Приличаше?

Тя се засмя. Той беше такъв. И най-сигурното доказателство беше нетактичното му поведение към нея самата. Повечето мъже разговаряха с нея като с дама, а се отнасяха като с развратница. Грифит не беше играл никаква игра. Смъмри я на прост език с откровението на надут глупак, а след това се отнесе с нея като с дама.

С едно изключение — когато я целуна. Не целуваше дама, а целуваше жена.

Това ли я бе тласнало към него. Удоволствието, че най-после среща поведение без преструвка? Днес се облече като мъж, само за да се противопостави на неговата заповед, и сега очакваше мига, в който сър Грифит щеше да я открие и тя щеше да има възможност да се наслади на още малко от неподправеното му възмущение.

Дали наистина щеше да тръгне да я търси. Да, тя започна сама да се убеждава, да, ще дойде. А ако не дойде — е, тогава ще си затвори очите и ще занесе малко къпини на Лайънъл. Разхлаби шнура на торбичката на колана си, застла вътрешността с чиста кърпа и започна да я пълни с плодове, докато торбичката се изду.

И когато чу зад гърба си пукот от стъпкани клони, тя се обърна към светлината с усмивка и присви очи срещу високия мъж, който препречи пътя на слънчевите лъчи.

— Изглежда ти трябваше много време да стигнеш до тук — каза тя и продължи да се усмихва.

Мъжът се отдръпна в сянката и тогава Мериън изпищя, разпознала чертите му.

С ръце на хълбоците Ейдриън Харботъл самодоволно се хилеше насреща й, зарадван от топлото посрещане.

— И аз се радвам да те видя, сладка моя.

Мериън едва си пое дъх и с мъка се изправи на крака.

— Не знаех, че говоря на теб!

Ухилената му физиономия се изкриви в гримаса.

— Кого другиго можеш да посрещаш с такива разтворени обятия?

— Не и теб!

Когато той се хвърли върху нея, тя се опита да отскочи назад. Но Харботъл сграбчи ръката й, стисна я до болка и повтори.

— Кого другиго можеш да посрещаш, а? Защо не мен?

Тя се огледа наоколо и попита.

— Къде са останалите от ловната свита?

— Оставих ги, за да те намеря. Кой друг? — гой я разтърси. — Защо не мен?

Тя беше сама с това смехотворно подобие на кавалер, а едва вчера го беше унижила пред всички гости на Уентхейвън. Далече от закрилата на шпагата й той без усилие щеше да я надвие и тогава упреците на Грифит щяха да се окажат правдиви. Тя си беше спечелила един враг със своя нрав, един враг, който жадуваше за отмъщение… и за нея.