Читать «Гняв» онлайн - страница 31

— Това не е стая за гости — възпротиви се той. — Това е…

Мериън се засмя доволна и смехът се понесе из въздуха. Изведнъж стаята стана по-светла и някак оживена.

— Графиня Уентхейвън ползваше тази стая.

— Ако имаш намерение да ме успокоиш с това — каза непоколебимо той, — искам да те уведомя, че не успяваш.

— Чувала съм, че тя обичала да стои над глъчката, идваща от гостите на замъка — Мериън постави свещта до леглото и отметна завесите. Засипа я облак прах и тя се закашля. — Прислугата не се грижи за тази стая, но щом вие вече сте тук, ще се наложи да го правят — тя прокара пръст по стъклото на прозореца и погледна през просветналата пролука, която пръстът й остави. — Мързеливи кучки!

— Уентхейвън няма да позволи да се настаня неканен в едно светилище, което той е пазил така грижливо — каза Грифит.

— Както искаш — отвърна тя, — но в която и стая да се настаниш в този замък, бъди внимателен със завесите, които на пръв поглед са защита срещу лекия ветрец, идващ откъм езерото, и най-вече с малките ниши и коридори, които не водят наникъде. Там често се спотайва някой подслушвач.

Грифит трепна.

— Мислех, че желаеш да разговаряш свободно с Арт, да си сигурен, че ничии любопитни очи не те наблюдават, докато се събличаш, или че някой се подхилва на дупките на панталоните ти. Да пикаеш, без да се смущаваш…

— Милейди — намеси се Арт, — зяпачите могат само да му завиждат.

— Млъкни, Арт — отсече Грифит. — Едва ли проблемът е този.

Мериън не изостави обяснението си по средата.

— В това е и целият проблем. Няма нито едно местенце в целия замък, до което шпионите на Уентхейвън да не могат да се доберат. Освен до едно-единствено. Това.

Грифит беше човек, свикнал да живее в усамотение. Беше свикнал с необятните уелски брегове и приглушения крясък на совата. Самата перспектива да остане в замъка Уентхейвън за неопределено време пораждаше достатъчно напрежение у него. Но никога да не е сигурен дали някой го подслушва или не…

Застанал на прага, Арт попита.

— Значи оставаме?

— Уентхейвън ще ни изхвърли, като научи за нахалството ни.

Но той все още не се беше отказал от предоставената възможност и Мериън знаеше това. Тя отново се усмихна, като леко изви устни и каза.

— Няма да има нищо против.

Арт влезе вътре и пусна чантите на пода. Дебелият килим погълна шума от тупването, той избърса длани в жакета си и попита.

— Какво се е случило с нея?

— С графинята ли? — Мериън отмести поглед към прозореца. — Преди осемнайсет години тя падна по стълбата и си счупи врата. Ето защо тази стая е безопасна за вас. Уентхейвън никога не идва тук. Казвали са ми, че тя е била единственото същество, което Уентхейвън някога е обичал.

— Значи като останем тук, ние ще проверим тайната надежда на Уентхейвън, че призракът на жена му все още обитава това място.

От шепота на Арт Грифит почувства ледени тръпки по тялото си.

Мериън се приближи до възрастния човек. Не изглеждаше особено изненадана от предположението, че мястото е обитавано от духове. Тя го хвана за ръката и каза.