Читать «Гняв» онлайн - страница 30

Мериън беше свъсила вежди, когато се обърна назад, за да види дали я следват, най-вероятно дочула шепота на Арт. Грифит сви рамене и на свой ред я погледна намръщено.

— Никога ли не се усмихваш? — попита тя, като че ли раздразнена от лошото му настроение. Без обаче да изчака отговора му, тя измъкна една свещ от железния канделабър на стената, демонстрирайки пълно незачитане към притежанията на графа, и я премести върху една поставка от злато и цветно стъкло. След това отвори замаскирана в зида врата. Грифит трябваше да се наведе, за да влезе. Едва не се счупи главата в късия коридор, който премина само с четири стъпки и се озова пред вита стълба.

— Кулата — каза той неохотно и вече с уважение се обърна към Мериън. — Да, дори и Уентхейвън ще се затрудни да постави тук съгледвач.

Тя се усмихна, но в усмивката й имаше нещо, като че ли тя се чувстваше неудобно от похвалата на Грифит.

— Уентхейвън никога не идва тук.

Лунна светлина се процеждаше през незабележими за окото цепнатини и сякаш искаше да подпомогне на пламъчето на свещта да разпръсне мрака. Мериън повдигна по-високо свещта, но Грифит видя само един черен тунел, който водеше нагоре. Под стълбите подът беше неравен, постлан с калдъръм и дъски.

— Това е старата част на замъка — тя погледна нагоре и встрани. — Дори камъните тук са древни.

— Да — Арти си пое дълбоко въздух. — Мирише като на онова време.

Тя му се усмихна и ботушите й зачаткаха по камъните, докато взимаше по две стъпала наведнъж.

Грифит я последва, като се стремеше да не изостава. За да я пазя, каза си той, защото нямаше перила, които биха я задържали при падане, но в същото време се възползва и от ситуацията, за да огледа хубавичко полюляващите се ханш и краката пред себе си. Отдаваше му се възможност да го направи от съвсем нова гледна точка. И въпреки че се отвращаваше от жени в панталон, намери гледката за възбуждаща и за все по-засилваща апетита му. Силата на прасците и плавното движение на мускулите, които играеха под кожата, когато тя повдигаше тялото си, за да изкачи следващите стъпала, го изпълваха с възхищение, направо му се завиваше свят. Затова, когато тя спря изведнъж на горната площадка, той за миг загуби равновесие, отстъпи и заби коляно в камъка.

Тя го подхвана за лакътя, като че ли той беше възрастен човек, който има нужда от помощ.

— Да не ти е лошо?

— Не — той разтриваше енергично току-що натъртеното място и като погледна към Арт, който умираше от смях, попита. — Къде е тази стая?

— Ето тук — тя отвори една врата, която той не беше забелязал досега, и посочи навътре със свещта. — Влизай.

С прекрачването на прага го удари дъх на прах. Тя го последва, вдигна свещта и пред очите му се разкри гледка, събрала елегантност и меланхолия на едно място. Пред него се издигаше легло с дърворезба, закрито с брокатени завеси. Каменните зидове, бяха покрити с гоблени, върху които оживяваха битки и старовременни ловни и домашни сцени. В средата на стаята зееше огромна камина, зажадняла за дърва, светлина и топлина. Шкафчетата и бюфетите бяха наредени от нечия артистична ръка и сякаш чакаха да бъдат използвани. Столовете като че ли копнееха за тежестта на човешки тела.