Читать «Гняв» онлайн - страница 28

— Да обереш моята…

— И моля те, спри да крещиш и изгаси тази свещ! — смъмри го тя тихо, но в гласа й прозвучаха нотките на предишната й увереност. Явно вече идваше на себе си след първоначалната уплаха. — Графът има уши навсякъде и, честно казано, няма да умре от щастие, ако това приключение се разтръби.

Грифит погледна Арт. Арт кимна, изгаси свещта и го посъветва на свой ред.

— По-добре слез от момата, преди да съм те сгълчал като дърта бавачка и не съм викнал свещеника.

Грифит отскочи от леглото като котка с подпалена опашка. Арт продължи.

— По-добре я попитай за Уентхейвън, преди да си е тръгнала.

— Никъде няма да ходя — Мериън избягваше погледите и на двамата, когато посегна към кесията до леглото и я взе. — Поне няма да тръгна без това. А то си е мое, нали?

Грифит не успя да прикрие разочарованието си и гласът му го издаде.

— Користолюбие и кражба.

— Грифит! — извика Арт.

— Достатъчно — съгласи се Мериън с равен глас.

Прекалено равен. Ухото на Грифит долови твърдостта на една душа, която е била несправедливо обвинена и която се е примирила с тази несправедливост. Изведнъж се чу да й се извинява.

— Но ти не си се опитвала да крадеш. Както сама каза, парите са твои.

Тя привърза тежката кесия към колана си.

— Тогава остава само това, че съм користолюбива.

Подобно на добронамерен трол⁵ Арт се приближи и обгърна с ръка раменете й.

— Не съвсем. Трябва да храниш детето си, нали? — Мериън се опита да се откопчи от ръката му, но той я придърпа към прозореца, без да я пуска. — Не, моето момиче, погледни ме и кажи, че не вярваш на това лице.

Разбира се, че му вярваше. В мига, в който лунната светлина се отрази в живите му сини очи и докосна проскубаната му брадичка и милата му очарователна усмивка, тя му повярва. Както без съмнение щеше да му повярва и всяка друга жена на този свят.

— Грифит, ей този — Арт посочи с кривия си пръст, — та Грифит не разбира защо са ти парите на Нейно величество. Но Грифит никога не е бил баща. Никога не му се е налагало да облича и обува едно дете или да се опитва да засища непрестанно празното коремче на някое бебе. Не е плащал и на знахарка, за да дойде и да го излекува от треска с билките си.

— Или да плати на свещеник да погребе мъничкото телце?…

Нежният въпрос на Мериън стресна Грифит. Той познаваше миналото на Арт, знаеше каква болка се крие зад думите му за треската.

Но Мериън изглежда също бе усетила потрепването в гласа на стареца, защото попита.

— Ти имаш ли деца, Арт?

Арт се покашля.

— Вече не, моето момиче. Спасих ги в една битка и ги загубих — и шестте. И майка им също. Покоси ги гладът, а после и болестите…

Тя го потупа по рамото — като коте, което с лапичка напомня на някого да го погали. Той вдигна ръка и помилва косата й. След това се насили да говори по-бодро и каза.

— Сега ни кажи като добро момиче вярно ли е, че Уентхейвън знае повече от всеки друг всичко за своите гости и техните дела.

Веселата й усмивка подсказа на Грифит, че тя въобще не е била трогната от разказа на Арт, и ако Арт не беше избърсал една сълза, отронила се по бузата му, като я слушаше, Грифит беше готов да повярва, че такъв момент въобще не е имало.