Читать «Гняв» онлайн - страница 205

— Ти го уби. Уби собствения си баща — риданията на Сесил отекваха в свода на кулата, за да достигнат до стълпилите се долу хора. Сесил извика към множеството, което в недоумение се трупаше около тялото. — Тя уби баща си. Направете нещо.

Хани допринасяше по свой начин за истерията — тя бавно се спускаше, вдигнала наранената си лапичка, стъпало след стъпало и нещастно виеше на умряло.

— Той те хранеше, обличаше те… Направете нещо! — пронизващата слуха скръб на Сесил утихна, когато тя срещна невярващите, широко отворени очи на мъжете и жените. Но продължи да се моли. — Защо не направите нещо?

— Аз ще направя — една жена набързо прихвана полите си и обърна гръб на размазаното тяло на Уентхейвън. — Смятам да взема позлатената вана от стаята си. За добри пари ще я продам.

— Да, а аз искам златния поднос — един от мъжете подръпна рядката си брадичка. — Дали е върху масата в голямата зала, как мислите?

Мериън стоеше, стиснала здраво Лайънъл в прегръдката си, и наблюдаваше как васалите на Уентхейвън се надпреварват да разграбят всичко по-ценно от замъка.

Още един писък разцепи въздуха, когато Сесил разбра, че никой повече не се интересува нито от Уентхейвън, нито от нея.

— Мама? — попита Лайънъл.

Мериън притисна главицата му до гърдите си и закри със здравата си ръка ушенцето му. Трябваше да го предпази, да му спести този ужас. Колко й се искаше някой да защити и нея, защото, макар скръбта й да беше истинска, като рана в душата й — дълбока и болезнена като изгорените й длани — тя беше доволна. Удовлетворена.

Уентхейвън, най-грубият и егоистичен човек на земята, не бе могъл да я убие. Тя беше разрушила неговите мечти, беше разрушила шанса му за величие… И въпреки това, когато опря върха на сабята си в шията й, той не можа да завърши удара, нито пък да позволи на Сесил да я убие.

Защото беше негова дъщеря? Може би. Защото беше дъщеря на майка си? Най-вероятно.

Дали любовта умираше някога?

Тя вдигна поглед към кулата и разбра, че това е невъзможно.

Любовта на баща й към майка й. Любовта на майка й към нея. Тя още витаеше там, беше като хоросана, който укрепва камъните, изградили стените на кулата. Беше закрила. Беше храна. Беше живот.

Свещеникът на замъка, лика-прилика на баща й, пристигна и с един поглед разбра какво се е случило. Той коленичи до тялото и започна да се моли. Пронизителните писъци на Сесил се извисиха още повече, но свещеникът й помогна да дойде на себе си, като яката я зашлеви през лицето.

— Имай уважение! — заповяда той.

Сесил вдигна обляното си в сълзи лице и погледна първо него, след това останките от своя любим. Тя отново се разрида, този път тихо, и обхвана с ръце корема си, сякаш скръбта й тежеше повече от плода в утробата й и не можеше да я понесе.

Хани най-накрая слезе и отиде при тялото. Започна да го души, след това приседна до него, вирна муцуна и започна да вие.

— Умря неизповядан — думите се изплъзнаха по своя воля от устата на Мериън.

Свещеникът я измери безочливо и след това спокойно каза.

— Напротив. Беше станал изключително набожен и се изповядваше всяка сутрин след смъртта на майка ти.