Читать «Гняв» онлайн - страница 207

Трябваше да му благодари и се опита да го стори.

— Ваше Височество… — но не можа да продължи, защото забеляза как е насочил цялото си внимание към лицето на Лайънъл, и думите заседнаха в гърлото й.

Хенри позволи единствено на кучето да ги последва и затвори вратата пред любопитните рицари.

— Прилича на баща си — гласът му прозвуча равно и сдържано, но той гледаше детето така, сякаш имаше някакъв недъг.

Лайънъл обаче му върна вниманието. Кралското му потекло беше очевидно — от царствената извивка на брадичката, изпънатите раменца до нацупените устнички, които сякаш даваха израз на неодобрението му към Хенри, без да проронят нито дума.

— Няма нищо от майка му в него — продължи Хенри. — Надявах се, че ще открия поне нещо… но няма смисъл, нали? Той не може да се появи в английското общество. Никой не трябва да го вижда, защото ще познаят…

— Ваше Височество, той е мой син — каза бързо тя. — Баща му не представлява интерес за никого, за да… — но тя не можеше да продължи.

— Виждаш ли? Дори самата ти не можеш да излъжеш за това. Но аз съм намерил изход от това затруднение — Хенри я приближи. — Подай ми детето.

Мериън отстъпи крачка назад и прегърна здраво Лайънъл.

— Ваше Височество иска да го подържи?

— Искам да задържа Лайънъл.

Гласът му беше нежен, грижовен и мил. Звучеше като гласа на баща й, когато изпълняваше гнусните си номера. Тя смело го погледна в очите, за да открие истината. В тях гореше леден пламък — къс нажежено желязо върху скована от лед земя. Не можеше да има доверие на човека пред себе си и тя отстъпи още една крачка.

Той я последва, докато й говореше с плътния си ласкав глас, зад който се таеше едно недостойно намерение. За нея обаче то не беше тайна.

— Мога да осигуря на детето безопасно убежище, където никой няма да го притеснява с въпроси за потеклото му. Ще бъде в компанията на равнопоставени.

— Като граф Уоруик?

— В Кулата ли? — той гърлено се засмя. — Кулата се ползва с лошо име, но тя наистина не заслужава това. Не е позор…

— Да го затвориш там? — след толкова много болка и унижение, след толкова много усилия. Мериън не можеше да повярва, че отново е изпаднала в същото положение. Тя беше готова да направи всичко, за да запази Лайънъл — да наруши клетвата си пред Елизабет, да изгори доказателството за законния произход на Лайънъл, да унищожи дори любовта на Грифит… Тя даже се съгласи да преговаря с мъжа пред себе си, опита се да му повярва, че няма да стори зло на сина й.

Но сега редом до доказателствата за неговата доброта се възправяше и доказателството за неговото коварство.

Той искаше да й отнеме Лайънъл, искаше да го отведе неизвестно къде — там, където съдбата беше отредила място за нежеланите създания с кралска кръв.

Той отново я приближи — бавно, като ловец, който дебне плашлива кошута.

— Кулата не е само затвор. Тя е кралска обител.

Тя отстъпи също толкова бавно и с копнеж помисли за камата си. Но едновременно си зададе и въпроса — с какво можеше да й помогне тя? Можеше да я забие в сърцето на краля на Англия. Дори да успееше, така тя все едно подписваше смъртната присъда за себе си и за Лайънъл. Предпазливо, за да не подразни Хенри, тя каза.