Читать «Гняв» онлайн - страница 202

Мериън дочу плач. Плачът на Лайънъл.

Да, Лайънъл плачеше. Трябваше да отиде при него, но пред очите й чернееше и тя не можеше да се изправи.

Болката в ръката й беше непоносима. Болката в главата й беше изгаряща. Трябваше да се надигне от пода и да хукне. Трябваше да се изправи на крака и да защити Лайънъл. Но краката й сякаш бяха налети с олово и не можеше да помръдне. А трябваше. Длъжна беше! Да грабне Лайънъл и да побегне, преди той да ги докопа. Преди…

— Мериън.

Беше Уентхейвън. Нейният байта. Беше помислила, че иска да я убие, но той никога не се беше обръщал към нея с такъв ласкав тон. Беше чувала обаче този глас, но кога?

— Мериън? — ласката отново прозвуча в гласа му.

Толкова мил, толкова нежен. Кога беше чувала този глас?

— Ела, Мериън.

Със сетни сили тя вдигна глава от каменния под и го погледна в очите. Спомни си. Когато държеше в ръцете си кученце — помиярче, което трябваше да убие.

— Стани, Мериън.

В ръката си държеше сабята, насочена към гърдите й. Тази сабя, готова да проникне в нея и да прониже сърцето й, беше ултиматум, който тя не можеше да не проумее. Подпряна на стената, тя запълзя нагоре, докато се изправи срещу лицето на Уентхейвън. Сесил стоеше на вратата и наблюдаваше — най-сетне затаила дъх в страхопочитание пред сцената, която не можеше да разбере. В единия ъгъл Хани скимтеше и се въртеше в кръг с вдигната задна лапичка. В леглото седеше Лайънъл и мрачно наблюдаваше, свикнал да вижда майка си с насочена към нея сабя, без да си дава сметка какво означава това.

Трябваше да го успокои, но тя не можеше да откъсне погледа си от очите на Уентхейвън. Където видя смъртта си.

— Уентхейвън — дрезгавият й глас се задуши в сълзи. — В името на нашия Господ Спасител, Уентхейвън…

— Обещавам ти скоро да се срещнеш с него.

С омекнали колене тя се запромъква бавно покрай стената.

— Ще гориш в ада, ако направиш това.

— Каква новина! Аз в ада! — той сви пръстите си в юмруци. — Държах го в ръката си и самозабравил се от суетност го оставих да ми се изплъзне. Заради моята суетност и твоето предателство!

Тя стигна до ъгъла и продължи към вратата.

— Какво стана с твоята чест? — Уентхейвън продължаваше да говори нежно, бавно, търсейки начин да породи доверие. Вярвах безусловно, че няма да го докоснеш, както се бяхме разбрали, докато не свърши двубоят ни.

— Точно заради моята чест го изгорих, дори ако затова трябва да умра — тя впи пръсти в дървената каса на вратата и застаналата там Сесил се отдръпна от пътя й. — Моята чест в най-важната мисия в живота ми.

Той не можеше да сдържа повече яростта си и изкрещя.

— Честта на една жена!

Изненадващо, тя намери сили да се усмихне.

— Да, честта на една жена!

— Тогава умри за своята женска чест!

Принудена от острието на сабята му, тя залитна на площадката.

— Отстъпи крачка назад — нареди той.

Беше на самия край на площадката. Погледна надолу — пред очите й зейна пропаст и тя не виждаше дъното й.

Острието на сабята му нежно докосна шията й, след това се отдръпна.

— Отстъпи назад — настоя той. — Една крачка назад — във вечността.