Читать «Гняв» онлайн - страница 201

— Свалили са моста и многоброен отряд рицари влизат в двора.

— Ама, че идиоти!

Уентхейвън скочи към нея и се опита да я избута встрани, но Мериън не отстъпи.

— Честно казано, Уентхейвън, виждам един конник, който хока гръмогласно наемниците ти. Той…

Тя отстъпи. Ръката й се стрелна към сърцето. Преглътна мъчително, сякаш нещо беше заседнало в гърлото й, и Уентхейвън я потупа по гърба, преди да заеме освободеното пространство пред прозореца.

Веднага разбра, че го беше измамила. Никакъв отряд рицари не беше нахлувал в двора, но мостът наистина се вдигаше и спускаше, сякаш някой искаше да разбере как се действа с него. И все пак тя не беше излъгала за конника. Носеше само кожени доспехи и щит, но беше рицар — и то от най-добрите рицари на Хенри. Размахваше сабя в едната ръка, като нападаше наемниците с могъщи удари, докато се отбраняваше с щит в другата. Беше изключителен ездач, защото превръщаше коня под себе си в оръжие, което поразява с копита и зъби.

— Кой е този мъж? — попита той, без да насочва въпроса си към някого.

— Уентхейвън! — изписка Сесил.

— Махай се, Сесил — заповяда той. Някакъв друг мъж отвън се приближи към рицаря, но бързо се отдалечи от сражението и се отправи към централното крило. Вниманието на Уентхейвън обаче изцяло бе привлечено от рицаря. — Изглежда ми познат — каза той развълнуван.

— Уентхейвън? — отново изписка Сесил.

Той се обърна рязко и отсече.

— Нападат ме, глупачке…

И се вцепени.

Дъщеря му, тази мръсница, беше взела доказателството за брака и точно в този миг го мушна сред огненочервените въглени.

— Не! — изкрещя той и скочи върху нея.

Очите на Мериън се разшириха и тя предизвикателно натисна съкровеното парче пергамент в жаравата. Той отново изкрещя.

— Не-е! — сграбчи я за косата, а Сесил отвори вратата и хукна навън.

Хани, обезумяла за своя господар, се стрелна към Уентхейвън, скочи отгоре му и го повали на пода с такава сила, че той беше принуден да пусне косата на Мериън.

Тя падна по гръб, но за миг се изправи и скочи напред. Зарови документа дълбоко сред въглените. Уентхейвън запрати с ритник кучето към стената, с мощен удар отхвърли Мериън от огъня и се надвеси над пламъците.

Закъсня.

Лумналите пламъци заблизаха пергамента и той се превърна в миниатюрна клада. Изписаните думи потъмняха, нагоре се проточи струйка пушек и в следващия миг вече нямаше нищо.

— Няма го! Изчезна! Сякаш никога не го е имало! — имаше Англия, поднесена на тепсия. Беше притежавал Англия. Благородниците щяха да му се кланят. Селяните щяха да лазят в краката му. Щеше да бъде богат и силен. Щеше да бъде, господар.

Той отново погледна огъня, за да потърси това, което вече го нямаше. Което беше изчезнало безвъзвратно.

— Няма го! Изчезна! Сякаш никога не го е имало! — Уентхейвън набиваше крак и повтаряше ли повтаряше, като че ли от това му ставаше по-леко.

Но нищо не можеше да го облекчи. Нищо, освен нейното унищожение.

На Мериън! На Мериън просната, безжизнена, размазана — върху каменните плочи долу, под кулата.