Читать «Гняв» онлайн - страница 199

Не че го беше грижа за Мериън, за това непокорно и опърничаво дете, което открай време беше тя. Не, ужасяваше го перспективата да вземе нейното дете — всъщност, което и да е дете — под своя закрила. Особено хлапе, което скърби за своята мъртва майка.

Веднъж се бе уверил колко е непригоден за това.

Виковете отвън прераснаха във вой. По дяволите този Кледуин! Не можеше ли да овладее хората си, докато Уентхейвън приключи с тази работа? Чума да ги тръшне всичките! — с тях щеше да си разчисти сметките по-късно.

— Започваме ли отново? — попита той Мериън.

— Готова съм — отвърна тя.

Тревожеше го студеният й, решителен поглед. Напомняше му за един от неговите спаниели — нападнато от вълк, кучето бе посрещнало смъртта с удовлетворението, че е направило всичко, което се очаква от него. Той не искаше това, искаше да й даде възможност. Затова атакува с прецизност и изящество, които задоволиха дори неговите взискателни представи.

Той я принуди да отстъпи през цялата стая до стената и я задържа там като пленничка — притисната от една страна от вратата, а от другата — от серия удари, които следваха така мълниеносно, че наистина я ограждаха като в клетка. Можеше да я държи дълго в това положение, но звънтежът на сабите им бе довел Хани до изстъпление и той се уплаши, че кучето може да падне от неоградената с парапет площадка и да се пребие. И той позволи на Мериън кратък отдих, като само парираше ударите й.

Елементарна защита, но беше наранен, както с недоволство отбеляза той.

— Ранен съм — каза Уентхейвън, докато алената кръв се стичаше от китката към лакътя му и оттам капеше на пода.

— Добра съм — отвърна тя.

— Заблуждаваш се.

— Не!

Гордостта й щеше да постави началото на нейното поражение. Уентхейвън веднага го забеляза и тайничко се наслади на прозрението си. Продължи да върти сабята си, а тя беше принудена да направи нещо повече от това да се отбранява тя трябваше да се бие, да се бие, за да победи.

Гърдите й започнаха, дълбоко да поемат и изпускат въздуха. Капки пот оросиха челото й и попадаха в очите й, устните й се изкривиха в решителна усмивка. Изцяло се съсредоточи, за да удържи сабята си и запази живота си. Той продължи да я наблюдава, докато с умели действия я изблъскваше към леглото, където Лайънъл спеше своя невинен детски сън. Близостта на детето наруши концентрацията й и той забеляза това със задоволство. Тя внимателно пристъпваше и се биеше мълчаливо, за да не събуди детето.

Уентхейвън разбираше чувствата й. Хани пораждаше същите чувства у него. Болеше го за кучето, което сега влудено драскаше дървения под и се опитваше да издълбае проход под вратата. За негова изненада той почувства, че го боли и за Мериън, която щеше да претърпи поражение в тази битка на честта.

Сигурно, ако сега я победеше, нямаше да е необходимо да я убива. Сигурно унижението щеше да е достатъчно, за да промени становището й. Когато го проумееше, защото сега опиянението от двубоя нажежаваше кръвта във вените й, а удоволствието от битката надделяваше над нейното стоическо примирение със съдбата.