Читать «Гняв» онлайн - страница 193

— Ти не си сигурна, че Уентхейвън ще спечели? — попита Сесил.

Мериън си помисли за Хенри, за неговите верни и предани рицари, помисли си за чувството за дълг, което беше вдъхнал в Грифит, и поклати глава.

— Но аз не мисля като теб. Аз вярвам на Уентхейвън. Разбирам неговите амбиции — Сесил изпъна рамене и за миг изглеждаше красива като преди. — Аз ще бъда негова достойна съпруга.

— Сигурно ще бъдеш — Мериън се отказа да обсъжда повече този въпрос, отвори вратата и влезе в стаята на графинята.

Тук беше нейният дом. Всичко в тези стаи — мириса на изсъхнали цветя, атмосферата и мебелите — й говореше, че това е нейният дом. И въпреки неприятностите тя се отпусна. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе почувствала така спокойна. Трябва да е било… в Уелс. Тя почти незабележимо потръпна. В Уелс — при лесно кипващия Райс и внимателната Ангарад. При Арт и Грифит, които тогава бяха още живи и здрави.

От очите й потекоха сълзи, които тя несъзнателно беше задържала дълго време. Лайънъл се надигна и я погали по лицето. Сесил любопитно я погледна. Мериън сякаш беше обвита от уюта на стаята.

Лайънъл изглежда също се чувстваше уютно тук, защото размърда крачета да го пусне на пода. Мериън разтри с длани наболяващите я рамене, докато го наблюдаваше как разглежда обстановката и опипва всичко със своите малки ръчички, като от време на време весело се усмихваше. Накрая той дойде и застана пред нея.

— Грифит? — попита той.

Това беше първата дума, която го чу да изрича, откакто го беше спасила от ръцете на похитителите.

— Грифит? — отново попита той.

— Няма Грифит — отвърна Мериън. — Не сега.

— Ха! Никога — каза Сесил.

Мериън я предупреди със свиреп поглед да мълчи и Сесил потръпна, докато оглеждаше стаята.

— Мразя тази стая. Мирише, студено е.

— Ще отворя прозореца — каза Мериън и се залови да изпълни думите си. — Струва ми се, че никой не е идвал тук, откакто тръгнах. Потънало е в прах. Камината не е чистена — тя събра на куп пепелта и нареди цепениците. Удари кремъка и с искрата подпали борината. Огънят лумна. Нещо лъскаво проблесна пред очите й. До каменното огнище беше подпряна сабята й — чиста, сякаш очакваше нейната ръка. Тя я взе, опита тежестта й в дланта си и прокара пръст по острието.

Напомняше й за отминалите, по-добри дни, за деня, в който срещна Грифит.

Тя бързо върна сабята на мястото й.

— Застани при огъня, Сесил, ще се стоплиш.

Сесил направи това, което й казаха, и проследи с поглед Мериън, която започна да разтребва наоколо. И закачливо й подхвърли.

— Леглото е точно така, както си го оставила.

Мериън спря и си спомни онази вечер.

— Обзалагам се, че чаршафите не са сменяни. Не искаш ли да легнеш и да си представиш, че отново си в прегръдките му?

Когато пожелаеше, Мериън можеше да бъде надменна като своя баща.

— Сесил, отиваш твърде далеч.

Сесил отново избухна в плач.