Читать «Гняв» онлайн - страница 191

— Нямам време за това, господарю мой — Грифит пое копието и шлема, после дълъг меч и боен чук и ги нареди така, както беше научен. — Жена ми и детето ми са в замъка и аз се страхувам за живота им. При тази ситуация, мисля, че и кралицата би се страхувала.

— Разбира се — Хенри поразхлаби яката под бронята си. — Разбира се. Но почакай поне оръженосецът ми да ти донесе доспехи. Не е разумно да предприемаш това нападение толкова слабо защитен.

Е, Хенри прекаляваше. Грифит отново и отново намести ремъка на рамото си. Беше очевидно, че Хенри се разкъсва между съвестта си и личната изгода. Ако вътре убиеха детето, това щеше да бъде в негова полза. Но тогава Хенри щеше да бъде неговият действителен убиец и нямаше да намери покой и в ада от болката и яростта на Елизабет. Затова той се двоумеше, докато Грифит имаше пред себе си само една цел.

— Ще се справя само с кожените доспехи и щита. Това е достатъчно — той грабна копието, — защото сърцето ми е чисто.

Хенри чу думите му и едновременно с това разбра какво имаше предвид Грифит.

— Внимавай — настоя той и вдигна ръка, преди Грифит да успее да отговори. — Знам, че ще се справиш, но предишните ти битки май не бяха много успешни, а, Грифит? Аз имам нужда от верните си хора — да бъдат до мен, разбра ли? Особено сега. Особено ти… Особено съпруга на лейди Мериън и бащата на момчето.

С гордо задоволство Грифит си даде сметка, колко излишни са при истинските мъже показните чувства. Той и Хенри се разбираха много добре и той побърза да изпъди нетърпението, което неувереността на Хенри беше породила в душата му.

— Още не ми е дошло времето, господарю, нито съм готов да отворя вратите на смъртта. Ще внимавам — със смях, който по-скоро приличаше на ръмжене, той продължи. — Ще бъде толкова лесно, колкото да целунеш мома в майски ден. И бъдете готови да влезете, когато отворим вратата.

* * *

Онемяла от смайването, Мериън намести Лайънъл в свивката на ръката си и последва Сесил в коридора. И двете мълчаха, докато най-сетне Сесил попита.

— Няма ли да кажеш нещо? Например да ми кажеш каква глупачка съм била?

Думите не бяха най-подходящите за случая, но Мериън все пак се опита да каже нещо.

— Как се чувстваш?

— О, добре съм. Прекрасно. Дебела, грозна, бълваща вътрешностите си. Той не ме иска повече и няма да се ожени за мен, но аз съм добре.

Мериън с опасения я слушаше.

— Съжалявам.

Спряха пред стаите, където Мериън беше прекарала зимата. Сесил отвори, застана на прага и се поклони.

— След вас, мадам. Имам предвид, че тук съм в положението на слугиня.

— Благодаря — Мериън прекрачи вратата. Стаите бяха мрачни, потънали в прах и приличаха на затвор. Лайънъл завря главица в рамото й и проплака. Мериън мигновено се досети какво иска.

— Не каза решително тя. Ще отида в стаите на майка ми.

— Какво? — не повярва на ушите си Сесил. — Не можеш да направиш това. Лорд Уентхейвън каза…

— Каза да се настаня в моите стаи в централното крило. Така и ще направя — Мериън кимна и хвана Сесил за ръката. — Ела, там ще бъде по-добре за нас.

Сесил издърпа ръката си.