Читать «Гняв» онлайн - страница 189

— Ти!

Кледуин замръзна.

— Да, милорд?

— Говори с тях. Отвлечи вниманието им, докато се приготвя. И дръж хората си в готовност.

— Милорд? — очите на Кледуин алчно заблестяха. — Мога ли да облека доспехи за тази битка?

Предвкусвайки своето величие, Уентхейвън отвърна.

— Да, Кледуин. Кажи на английските воини в оръжейната да ти дадат най-хубавите доспехи.

— Това няма да им хареса — каза Кледуин.

— Ще направят това, което им е наредено. Когато настъпи подходящият момент… — Уентхейвън сграбчи Кледуин за рамото и Кледуин се сгърчи, сякаш го бяха жигосали. — Държим цяла Англия в ръцете си. Нека не я загубим.

Той рязко се обърна и излезе, като остави наемника да зяпа подире му. Връщаше се при Мериън. При своята дъщеря, пазителка на тайни. Или може би самата тя е една тайна? Той мило й се усмихна и едва ли забеляза, че при влизането му тя притисна Лайънъл към себе си, като че ли искаше да го защити. Каза й с най-измамния си, най-успокоителен тон.

— Защо не отидеш в твоите покои? Сложи детето да си легне. Помисли за всичко. Изморена си, все още си много развълнувана. Когато си починеш, ще ми благодариш за моята прозорливост.

— О, Уентхейвън… — започна тя.

Но той не й обърна внимание.

— Сесил! Не се крий повече зад завесите, а излизай и бъди полезна с нещо.

Съвсем объркана, Мериън погледна към закритата със завеси стена, към която той се обърна.

— Хайде, Сесил! — отсече графът. — Надали една наедряла като крава жена може да използва моите тайници, без да бъде забелязана.

Завесите се размърдаха, след това леко се открехнаха и Сесил пристъпи напред.

Беше бременна. Лицето й беше подпухнало, челото й покрито с петна. Китките и пръстите й бяха отекли. Движеше се тежко и тромаво.

Нещо още по-лошо — изглеждаше нещастна. Устните й, чието предназначение преди беше да се цупят капризно и да примамват, сега бяха увиснали. Замечтаните й очи на кошута бяха замъглени и издаваха, че скоро е плакала. Между пръстите си стискаше, смачкана на топка, една влажна, напоена със сълзи кърпа.

Тази жена направо го отвращаваше.

— Сесил… — Мериън се надигна от стола, за да я поздрави, но се спря и безсилно се отпусна. — Аз…

— Ти ми казваше. Това ли искаше да ми кажеш? — прекъсна я Сесил и изпусна нервите си. — Направо те чувам как ми го казваш — „Нали ти казвах! Нали ти казвах!“

— Не, Сесил…

— За Бога, Сесил, престани да цивриш и се заеми със задълженията си — Уентхейвън прекоси стаята, като отдалеч заобиколи надебелялата прислужница. — Отведи лейди Мериън и внука ми в стаите им — той намръщен изгледа Мериън, — не в къщичката, а в централното крило. Грижи се за тях така, както го правеше преди. И махни тази нещастна физиономия от лицето си. Нямам никакво време за хленченето ти.

Той видя как прозрението завладява Мериън и вместо недоумение, сега върху лицето й се изписа ужас и страх. Той беше бащата на това дете. Въпреки че се опитваше да не се издаде, Уентхейвън срещна погледа й с печално смущение.