Читать «Гняв» онлайн - страница 187

Уентхейвън даде израз на презрението си.

— Мислиш като жена.

Едва се удържа да не се засмее, защото знаеше, че започнеше ли, нямаше да може да спре.

— Моите благодарности, татко — тя не беше убедила Уентхейвън. Защо въобще се бе опитала да го направи? Загледа се в ръцете си и се замисли дали щяха да бъдат достатъчно силни, за да направят това, което бе необходимо да се направи. Защото нямаше никой, който да й помогне. Абсолютно никой. Долан, този подъл уелски пират, беше изчезнал веднага щом пристигнаха в замъка. Арт беше мъртъв, а Райс и Ангарад бяха много далеч.

И никой друг.

— Ти уби Грифит! — каза най-накрая тя.

Той въпросително вдигна вежди.

— Мъртъв ли е? Не знаех.

— Знаеш!

— Откъде мога…

— Ти си наредил на твоите наемници да го убият. Ти си наредил на този ужасен Кледуин… — тя не можа да продължи.

Кледуин, със самодоволна и победоносна усмивка, беше минал по моста, за да получи своята награда. Животът, който беше отнел, за него нямаше друга цена, освен тази на парите, които му бяха платили, и на изпитаното удоволствие да убива.

— Прекалено драматизираш — смъмри я Уентхейвън и си наля вино. — Не виждам защо смъртта на Грифит трябва да те притеснява. Та той е само един незначителен уелски рицар. Да не би да изпитваш някакви чувства към него.

— Омъжена съм за него.

Най-после го беше изненадала. Той тръгна към нея с чаша в ръце.

— Посмяла си да се омъжиш без мое разрешение?

— Не посмях да откажа. Крал Хенри Тюдор настояваше за този брак. Той ме придружи до олтара и ме даде на младоженеца. И сватбеният му подарък е едно имение, разположено недалеч от тук.

Очите на Уентхейвън яростно заблестяха.

— За Бога, ти си моя дъщеря. Имаш мозък в главата си. Не можа ли по някакъв начин да забавиш сватбата?

— Тревожех се за Лайънъл и исках да го намеря час по-скоро. Не забравяй, че го отвлякоха по твоя заповед. Хенри отказа да ни позволи да тръгнем, преди да сме свършили тази работа, а аз… аз мислех единствено за безопасността на моя син. Така че вината да съм омъжена е твоя.

— Е, вече си вдовица — отсече той.

Замисли се за пропастта, за прелетялата стрела и за неестествено сгърченото тяло на Грифит, когато политна надолу. В душата й все още живееше надеждата. Глупаво беше да се надява, че може би е жив. И макар че него го нямаше, че не й се бе притекъл на помощ, надеждата й не искаше да угасне.

Уентхейвън я беше обвинявал винаги, че като негова дъщеря тя не може да не изобилства от подли хитрости и изобретателни лукавства. Така че тя все щеше да измисли нещо, но й трябваше време. С тази мисъл Мериън отметна черната косица от челото на Лайънъл и каза.

— Двамата с Лайънъл имаме нужда от почивка.

Но Уентхейвън ненапразно беше неин баща.

— Не знам дали ще ти разреша да останеш със своя син. Може отново да решиш да направиш някоя глупост, например да избягаш с него. Мога да ви разделя.