Читать «Гняв» онлайн - страница 188

Всякакви кроежи за миг се изпариха от главата й и тя силно притисна Лайънъл към себе си.

— И вече го направи. Виж какво са направили с него твоите грижовни прислужници само за един ден. Той е наплашен до смърт. Загубил е доверие в мен. Страхува се от всичко. А ти искаш това изтормозено дете да бъде крал на Англия. Да не си луд? Та той още е бебе!

— Той е принц! — равнодушният поглед на Уентхейвън се спря върху Лайънъл. — И аз ще го науча да се държи като принц.

— Как ще го научиш на това, Уентхейвън? — попита тя. — Ти не си принц. Съмнявам се дали изобщо си човешко същество.

Ръката на Уентхейвън рязко се вдигна, но се задържа във въздуха и бавно падна надолу. Хладнокръвният и надменен Уентхейвън, човекът, който винаги се владееше, за кратък миг се бе превърнал в опъната до скъсване струна, сякаш наистина презрението й — към него самия и недостойните му кроежи — можеха да го наранят.

— Милорд? — на вратата се появи Кледуин. В стаята сякаш замириса на подлост и предателство.

Уентхейвън избухна, най-сетне открил върху кого да излее яростта си.

— Казвал съм ти никога да не идваш в замъка! Какво правиш тук?

Кледуин посочи към двора под прозорците на стаята.

— Имаме малък проблем — започна той, но толкова бавно, сякаш Уентхейвън беше малоумен и му трябва време, за да схване смисъла на казаното.

Чашата преля. Най-напред дъщеря му се оказа неразумна и непокорна. А сега този недодялан и неграмотен дивак с изпочупени зъби имаше наглостта самодоволно да се хили насреща му. Уентхейвън направо се разяри. Беше готов жив да одере Кледуин, но той бързо съобрази как да избегне наказанието.

— Искате да говоря за това пред дъщеря ви? — и безочливо добави. — И да смутим едно толкова деликатно девойче като нея?

Студеният разум зае мястото на изпепеляващата ярост и Уентхейвън приближи към Кледуин. Сграбчи с жестоките си пръсти ръката на наемника и го повлече по коридора към една от своите бърлоги — тайници. Влязоха вътре и той попита.

— Какво има?

Кледуин разтърка ръката си.

— Имаш много гадна хватка, знаеш ли?

Уентхейвън се наведе по-близо.

— А ти знаеш ли колко по-гадни имам?

Имаше нещо в него — в гласа, в израза на лицето му, в позата му — от което самонадеяността на наемника спадна като спукан мехур и Уентхейвън изпита истинска злобна наслада, когато Кледуин заотстъпва, докато не се блъсна в стената.

— Дойдох само да кажа, че зад крепостните стени има боен отряд. Разположили са се на възвишението. Изпратиха вестоносец. Искат да влязат. Казват — Кледуин си пое въздух, — че кралят ги изпраща.

Устните на Уентхейвън едва прошепнаха.

— Кралят?

— Беше вдигнал кралското знаме.

— Тогава не кралят ги изпраща, а самият крал е с тях — Уентхейвън се замисли, после попита. — Колко души е отрядът?

— Не съм сигурен колко са, защото дърветата пречат, но… преброих към двайсетина рицари и техните оръженосци.

— Толкова малобройни… досега съм мислил Хенри за по-умен. Ако мога да пипна краля… — Уентхейвън сви ръка в юмрук и по устните му плъзна такава усмивка, че закоравелият в битки и предателства наемник страхливо се запримъква към вратата. Графът стрелна пръст към Кледуин.