Читать «Гняв» онлайн - страница 186

— Паднал си много ниско, Уентхейвън.

— Но ще се изкача високо — той се изпъна и изящно махна с ръка. — Скъпа дъще, аз превръщам в реалност всяка твоя мечта. Събрах наемници. Свързах се с всички недоволни благородници в кралството.

— И какво им каза? — тя затаи дъх.

— Естествено нищо повече от това, че държа ключа за сгромолясването на Хенри.

— Мислиш ли, че до Хенри не са достигнали слухове за това?

— Има ли някакво значение?

Хани заподскача весело в краката на Уентхейвън. От големите й кафяви очи и провесения език се излъчваше такова обожание, че той се наведе и я почеса зад ушите.

— Щом Лайънъл стои начело на нашата армия, ние сме непобедими. До края на годината ще бъдем в Лондон и ще украсим с короната малката му главица.

Тя си спомни разсъжденията на Грифит и реши да провери тяхната правота.

— И ще обезглавим Хенри?

— Неприятна необходимост.

— И Елизабет?

Сърдечен и щедър човек, Уентхейвън реши.

— Тя ти е приятелка. Нея ще изпратим в манастир.

— И малкия принц Артур? — тя чакаше, останала без дъх, да чуе опровержението, за което копнееше с цялото си сърце.

Въпросът й постави Уентхейвън в неудобно положение, той съсредоточено заразглежда лапата на кучето и извади едно бодилче.

— Да се убива дете не е… приемливо. Ричард Йоркски доказа това.

— Значи просто ще го оставим, докато сам си умре? — Уентхейвън се опита да каже нещо, но тя с жест му попречи. Беше толкова разочарована, че едва се владееше. — Или ще оставим да падне на главата си? Или и него ще пратим в манастир, докато всички го забравят и докато порасне достатъчно, за да бъде убит?

— Виж, това е идея — изкоментира Уентхейвън.

— Върви по дяволите, Уентхейвън, ти си едно презряно нищожество.

Хани изръмжа. Сякаш искаше да предупреди, че тонът на Мериън не й е приятен.

— Предпочитам да ме наречеш безмилостен — Уентхейвън се намръщи и за първи път показа раздразнение. — Ти искаш да се върнеш в двореца. Не ми казвай, че не искаш. Мечтаеш да бъдеш нещо като кралица — майка. Не ми казвай, че не мечтаеш за това. Искаш да натриеш муцуните на тези, които те обявиха за „курва“. Не ми казвай, че не жадуваш за това.

Разбира се, че искаше. Мериън не можеше да отрече нито едно от тези неща. Но споменът за нейните мечти сега я изпълваше със срам. Да, тя наистина искаше кралството за Лайънъл. Но и за себе си, и това беше повлияло на решението й. Грифит пръв бе разкрил истинския й образ. Сега и тя трябваше да признае егоистичните си подбуди.

— Исках тези неща — призна тя. Прегърна Лайънъл в скута си и се помоли големите му, тревожни очи най-сетне да се затворят в спокоен сън. Но въпреки явната умора, въпреки нейното успокоително присъствие, той не заспиваше. — Погледни го — прошепна тя, — даже сънят не идва при него да го дари със сигурност и спокойствие. Той се страхува — от внезапните събуждания, от дошли да го похитят чудовища, от човешките жестокости. Той се страхува… от всичко тя разтри гръбчето на детето бавно и гальовно. Ако го поставиш на чело на отряда, с който ще тръгнеш да узурпираш властта на Хенри, той ще бъде единствено символ на страха. А кошмарите, родени от невинното му мозъче, са само прашинки в сравнение с ужасната действителност. Не ме изкушавай с това, което искам. Мисли за това кое е добро за Лайънъл.