Читать «Гняв» онлайн - страница 185

— Приличаш на моя крал, който е дошъл да… ме спаси…

Хенри спря коня си редом до коня на Грифит и огледа своя ранен и окаян рицар.

— Явно имаш нужда някой да те спаси.

— Е, чак да ме спасява не, но може би имам нужда от помощ. Тръгнал съм към замъка „Уентхейвън“.

— А-а! Значи целта ни е една и съща. Получих вест от един от наемниците на Уентхейвън, че в замъка „Уентхейвън“ се мъти нещо и се притеснявам за момчето.

— Момчето? — попита Грифит.

— Синът на лейди Мериън.

Хенри все още не назоваваше Лайънъл по име. В себе си Грифин не се зарадва нито на Хенри, нито на кралския отряд. Признанията на Мериън му тежаха на съвестта и той се опасяваше от истинските намерения на Хенри. Попита предпазливо.

— Кой ти донесе тази вест?

Хенри се завъртя в седлото и посочи.

— Онзи мъж.

Грифит проследи движението му и видя мъжа. Беше Били, безстрастен и обикновен, верният телохранител на Мериън. Как беше минал Били на негова страна?

Но той нямаше време да говори с него, защото Хенри попита.

— Какво стана с момчето? Защо си тук без него? И да не би лейди Мериън да е…

— Убита, Ваше Височество? Надявам се, че не. Тя освободи Лайънъл от наемниците и сега сигурно е под закрилата на своя баща.

— По дяволите! — конят на Хенри изплашен се дръпна. — Трябва да я спрем.

— Защо? — попита Грифит, макар че прекрасно знаеше отговора, но искаше да разбере доколко положението е ясно за Хенри.

— Защото Уентхейвън възнамерява да използва нейния син, за да удари в сърцето моята монархия.

* * *

— Будният ти ум винаги ми е доставял голямо удоволствие, но наистина, какво си очаквала? Лъгала си ме за сина си — Уентхейвън се бе разположил удобно в своята стая, наливаше си вино и режеше хляб, и така изтънчено се правеше на наивен, че Мериън проскърца със зъби.

Тя потъна в мекия стол, който той й посочи, и намести Лайънъл в изтръпналите си от болка ръце.

— Не съм те лъгала.

— Не си ме лъгала, но не си ми казала и цялата истина — Уентхейвън погледна към Лайънъл като скъперник, който гледа злато. — Остави ме сам да разбера истината.

— При такъв талантлив интригант като теб, това сигурно не е било трудно — отсече тя, все още съкрушена от предателството му, все още ядосана на себе си, че е била толкова наивна да потърси убежище при него.

— Да, но ми трябваше време да проумея, че криеш някаква тайна. Щом момчето порасна достатъчно, за да заприлича на баща си, започнах да се замислям за кесията на Елизабет — винаги широко отворена за теб. След това не беше толкова трудно да разкрия тайната — той сложи една чиния и чаша пред нея на масата, след това се наведе към лицето й и прошепна. — Не си била единственият свидетел, присъствал на раждането, дъще, и въпреки че благородниците държаха езика си здраво зад зъбите, една слугиня най-накрая се оказа словоохотлива.

Каква наивница е била да очаква нещо различно от него. Това беше единственото, от което той се интересуваше. Престиж, богатства, интриги. Целта и смисълът на живота му беше да ги има.