Читать «Гняв» онлайн - страница 170

— Да вървим! — и пришпори коня си.

Те следваха дирята по изпотъпканата трева направо към земите на Уентхейвън. Грифит за малко щеше да изпусне отделящите се следи на самотен конник. Но ясно разчиташе следите, оставени от основната група, която внезапно възвиваше към река Северн. Те ги проследиха до подножието на планината, след това продължиха към девствените гори при границата с Уелс. Направиха един широк кръг, след което Грифит загуби следите.

Той се плъзна от коня и огледа внимателно объркващите следи по земята.

— Уелсци. Ние сме по следите на уелсци, защото единствено те могат така майсторски да прикриват следите си, че аз да ги изгубя.

Все още на коня, Мериън се огледа.

— Това място ми е познато. Това са западните граници на земите на Уентхейвън.

Грифит се изправи на крака и също се огледа. Малки възвишения от уелските планини бяха разпръснати тук-там като камъни, хвърлени от ръката на великан. Недокосната от човешка ръка, вековната гора, която не бяха успели да завладеят нито келти, нито саксонци, нито нормани, гъмжеше от глигани, елени и горски духове. Чуваше сумтенето на глиганите в шубраците. Чуваше шума от сблъсъка на еленови рога. Чуваше извисяващия се, сладък шепот на феите, усещаше злобния поглед на таласъмите и се молеше Светата Дева да го закриля.

Като че ли да отхвърли молбата му, слънцето изведнъж се обви в облаци. Приличаше на злокобна поличба — сякаш сам Господ бог не можеше да понесе да стане свидетел на тяхната участ. Но…

— Грифит, виж…

Той проследи посоката, в която сочеше пръста на Мериън, и видя не много далеч напред жарава, оградена с няколко къса пясъчник.

— Слава на теб, Света Дево! — Грифит се метна на седлото. — Слава на теб.

Слънцето отново изгря, докато Мериън го последва в гъстата гора от ясени и дъбове.

— От тях ли е? — попита тя, докато слизаше от коня.

— Да, няма съмнение, те са клали огън. Без да знам, съм дошъл съвсем близо до тях — той също слезе от коня и подаде поводите на Мериън. — Искам да разузная обстановката наоколо. Ти стой тук. Дай вода на конете, но не ги храни и не ги разседлавай. Може да се наложи да тръгнем веднага. Нали нямаш нищо против да останеш?

За негова изненада, тя кимна.

— Ако те отвлекат, аз ще съм все още свободна, за да направя, каквото мога — да потърся помощ, да освободя Лайънъл, или и мен да ме пленят и да мога да се грижа за моя син.

Разсъждаваше правилно, но това го ужасяваше. Не искаше тя свободно да излага пред него своята стратегия след залавянето му. Искаше да се държи като глупачка — да реве и да кърши пръсти от страх. С дрезгав от разочарование глас, той каза:

— Няма да ме пленят.

Той се отправи към пясъчните скали.

— Но защо не изчакаш да падне нощта? Ще бъде по-безопасно.

Той се усмихна, уверен в умението си да се справя сред природата, и потъна в здрача.

Когато се върна нежно изрече името й. Тя се появи между конете като тънка сянка.

— Какви са новините?