Читать «Гняв» онлайн - страница 169

Не, тя не беше вироглава. Напротив, покорството й беше забележително. Други хора се бяха оплаквали от него, че е твърдоглав и той откри някаква ирония в това. А още по-голяма ирония имаше в нестихващото му желание да я има, независимо от представите й, от липсата на доверие, от независимостта й.

Той изцяло се съсредоточи върху откриването на следите, защото, щом намереха момчето и лейди Мериън се успокоеше, той възнамеряваше да я спечели, да събуди в тялото й жената. Възнамеряваше да сътвори чудеса, дивни неща, за които беше чувал другите мъже да говорят и които беше отхвърлял като невъзможни. Но той сега щеше да го стори, заради Мериън.

— Грифит?

Мериън прекъсна мислите му и той виновно се изчерви. Беше ли забелязала състоянието му? Дали не се тревожеше от това, че се върти върху седлото толкова неспокойно?

— Защо не намерихме Арт? Не може да се е отдалечил много в това състояние.

Той едва не въздъхна от облекчение и се замисли как да й отговори. Не искаше да сподели с нея подозренията си — не че подозираше най-лошото, а защото се усъмни, че Арт я беше измамил със своите ненадминати способности. Подозираше, че Арт все още е жив.

Арт беше тръгнал да търси Лайънъл и щеше да го намери. И независимо от възрастта на Арт, изобретателният му ум и уменията му да се бие заслужаваха уважение. Грифит искаше да й каже, защото бе видял сълзите, които тежаха върху клепачите й, беше усетил чувството за вина, което я разяждаше. Но се страхуваше да й вдъхва прибързани надежди.

— Може да го намерим надолу по реката. Може и разбойници да са се полакомили от дрехите и оръжието му — това беше измъкване, но все пак отговор. По-важно беше, че бяха нарушили мълчанието, което досега ги разделяше. Той посочи изпотъпканата жълта рапица и синята лупина около тях и продължи. — Харботъл не е бил сам. Тук се е срещнал със свои хора. Продължил е заедно с тях.

— Колко? — попита тя.

— Различавам следите на четирима. Действали са много умело. Минали са по пътеки, където не е стъпвал човешки крак — той посочи с ръка хълмистите възвишения, обрасли с гори и поляни, — и са стигнали до тук. След това са продължили направо към Уентхейвън, без да оставят следи зад себе си. Били са хора на Уентхейвън.

— Харботъл не е човек на Уентхейвън — каза тя.

— Не ти се иска баща ти да има в свитата си такъв човек, но наистина ще се окаже, че Харботъл е негов приближен.

Лицето й се вкамени и кръвта се отдръпна от страните й.

— Лайънъл още ли е при тях?

— Да, момчето е с тях. По пътя имаше детски изпражнения, не забеляза ли?

— Надявах се… Тогава е жив.

— Да, още е жив, но ако наистина са се отправили към „Уентхейвън“, няма да успеем да ги хванем, преди да влязат в замъка — той се опита да я провокира. — Но сигурно това няма значение за теб. Сигурно си спокойна, щом Лайънъл е в ръцете на баща ти.

Мъка и тревога бяха замъглили очите й. Докато преди те искряха със свежа, пролетна зеленина, сега се къпеха в цветовете на есента. Тя отказа да отговори на въпросите му. Само каза.