Читать «Гняв» онлайн - страница 157

— Аз съм лейди Мериън Уентхейвън, годеница на Грифит от рода Пауъл и той ще ти счупи врата за това, че не си ме пуснал.

Той дръпна като опарен ръката си от гърба й и присви очи.

— Тъй ли? Грифит от рода Пауъл ли казваш? — този път очите му внимателно я огледаха. — Господ да ти е на помощ. Ела насам да говорим с моя командир.

Изгаряща от нетърпение, тя хукна пред него.

Беше живяла в Кенилуърт преди това, когато се числеше към дворцовата свита. Познаваше добре и вътрешността на крепостта, и градината. Щом веднъж стигнеха къщичката на вратаря, която се издигаше пред тях, тя щеше да остави зад себе си последното препятствие между себе си и Грифит.

Когато го намери, нямаше да има време за маловажни приказки. Оставаха броени часове до постигането на целта й, стига само Лайънъл да бъде все още жив дотогава.

Нещо повече от това, тя имаше нужда да бъде с Грифит, да чува гласа му, да чувства ръцете му около себе си. Имаше нужда от спокойствие и утеха. Имаше нужда от Грифит. Имаше нужда от любов.

Изглежда Арт е бил прав. Тя обичаше Грифит и тази любов й причиняваше страдания.

Усмихна се печално, когато стражите вдигнаха решетката на портите и ги пропуснаха да минат само при споменаването на името му. Тя съобщи коя е и се изкачи по стълбите към алеята върху защитната стена. От външната страна тясната алея беше оградена от назъбената крепостна стена от по-ниски и по-високи каменни блокове, които придаваха специфичен облик и на укреплението.

Командирът избухна в смях, но Мериън го стрелна с надменен поглед и пресече смеха му, при което той неспокойно се размърда.

— Конят ми е отвън, при моста, и е твърде хубаво животно, за да го оставя под дъжда. Върви да го отведеш веднага в конюшнята, за да го нахранят и почистят.

Докато Уорд се двоумеше какво да направи, командирът я покани да влезе и тя прекрачи прага. Остро изгледа смутения воин и каза.

— Ако бях на твое място, щях да се притеснявам от това какво ще каже сър Грифит от рода Пауъл, когато разбере как се държиш с годеницата му.

Тази заплаха се оказа достатъчна. Уорд се поклони несръчно и тръгна към стълбата. Тя продължи да го наблюдава в гръб и когато той пое надолу, тя за миг се стрелна в тъмнината.

Командирът извика. Уорд, който от самото начало беше изпълнен е подозрения, също извика. Към техните викове се присъединиха и други гласове от мрака. Мериън заби нос в гърдите на облечен в кожени дрехи войник. Той понечи да я сграбчи, но тя го изрита в капачката на коляното и го блъсна в гърдите. Докато войникът дойде на себе си от неочакваната атака, тя отново хукна, като отчаяно се опитваше да внимава къде стъпва, а в същото време да успее да се измъкне от часовите, които безспорно по-добре се ориентираха от нея.

Целта й беше да се добера до ъгъла над ковачницата. Само да успееше да стигне до там, можеше да скочи върху сламения покрив и да се спусне в двора по подпорните стълбове. След това, ако имаше късмет, можеше тичешком да пресече двора и да стигне до Кулата на Цезар.

Знаеше, че може да го направи, защото вече беше изминавала пътя заедно е принцеса Елизабет.