Читать «Гняв» онлайн - страница 156

— Не. Бедната ми душа няма да намери покой, докато не се убеди, че Лайънъл е спасен. Върви, милейди. Тръгвай веднага и на добър път.

Тя се надигна с мъка, защото краката й едва я държаха и се отправи към Джек. Тъкмо развърза юздите и чу немощния глас на Арт.

— Трябва да го яхнеш. Бързо се мятай на седлото, докато не се е усетил.

Тя кимна, сложи крак на стремето и се метна на седлото.

— Точно така, милейди — каза одобрително Арт. — Дръж здраво юздите и всичко ще бъде наред.

С един последен, изпълнен с тъга поглед, тя запомни лицето на Арт, след това заби пети в хълбоците на Джек и препусна.

Арт гледа след нея, докато тя се скри от погледа му, след това бавно се надигна и седна. Главата го болеше, виеше му се свят, но той наплиска лицето си с ледената вода, като внимаваше да не намокри превръзките. След това мъчително бавно се изправи на крака и с ледена усмивка се отправи към гората по следите на Харботъл.

* * *

Арт беше подценил решителността и издръжливостта на Мериън. Крепостта Кенилуърт вече беше затворена, но обитателите й още не бяха заспали, когато тя се изправи срещу кралската стража и им каза коя е. Но часовият само вдигна фенера, освети лицето й и поклати глава.

— Наистина говориш като лейди, но никоя дама не би дошла в покоите на краля посред нощ, мокра до кости и развлечена като уличница, без камериерка и охрана. Сега се махай, преди аз да съм те изхвърлил.

Тя размаха пръст пред лицето му и каза.

— Нападнаха ме крадци, глупако, и сам кралят би искал да чуе тази история.

— Кралят? — стражът избухна в силен гръмогласен смях. — Наистина ли мислиш, че кралят го е еня за всеки обир, който става по неговите пътища? Не, ще трябва да измислиш нещо по-добро от това.

— Никой не ме е обирал — тя знаеше, че не трябва да обсъжда положението на Лайънъл с този неграмотен войник и се опита да обясни. — Отнеха нещо много скъпо от мен.

Той я дръпна към вратата на караулката под защитните стени на крепостта.

— Е, значи все пак е било обир.

Тя подпря ръце от двете страни на касата на вратата и продължи да настоява.

— Казвам ти, кралят ще иска да чуе за това.

Нима беше яздила цял ден и половината нощ, за да стигне до Грифит, и накрая да бъде отпратена от един досаден прост войник? Нима беше пришпорвала, коткала и се борила с този опърничав кон, за да бъде спряна на крачка от целта си? В отчаянието си тя се опита да го склони с хитрост.

— Кралят ме познава. Ще иска да ме види тази вечер.

Стражът отново избухна в дебелашки смях.

— Как се казваш? — попита тя.

Държеше се непочтително, но отговори.

— Уорд.

— Уорд, аз съм приятелка на Елизабет. Бях най-скъпата й придворна дама.

— Падението на величията — присмя се той, но спря да я изтиква навън, защото разговорът с нея го забавляваше, а и можеше да я изхвърли, когато пожелае. — И защо не си й вече любимата придворна дама?

Тя внимателно отговори.

— Трябваше да се оттегля в именията си в провинцията.

— Защото си кучка — обобщи той, сложил ръка на гърба й.