Читать «Гняв» онлайн - страница 154

Харботъл.

Нападението й загуби предимството на изненадата. Мериън вдигна отново ръка, но юмрукът на Харботъл блъсна главата й и тя падна — не в безсъзнание, но пред очите й причерня и ушите й запищяха. Той сграбчи сабята си, когато Арт се нахвърли върху него. Двамата мъже се затъркаляха по земята.

Мериън бързо се окопити и изпълзя до Лайънъл. Шепнешком го попита.

— Удари ли те? — тя отметна косицата му от челото и риданията му като че ли стихнаха. Успокоена, тя се изправи на крака и го хвана за ръка. — Ела.

Оказа се, че е закъсняла. Харботъл профуча покрай нея и го изтръгна от ръката й.

Тя се завъртя и отново се свлече на земята, след това се изправи и хукна след тях в гората. Залиташе и се удряше в дърветата, викаше Лайънъл по име, чуваше как писъците му заглъхват в далечината. Със сетни сили тя се добра до една полянка тъкмо на време, за да види, че Харботъл се мята със сина й в ръце на един прекрасен, бърз жребец.

Тя продължи да вика след тях, но й отговори само победоносният смях на Харботъл. Мериън събра всичките си сили и направи един последен опит да ги догони. Един безполезен опит.

Не можеше да продължи. Тялото й не издържа и тя рухна на земята, победена от страданието и изтощението.

Бавно се надигна и тръгна обратно по пътя, за да намери проснатото тяло на Арт — наполовина в реката, наполовина на пътя.

Шестнадесета глава

Конят откри Мериън, надвесена над тялото на Арт като над мъртвец, и я бутна толкова силно в гърба, че тя пльосна в реката. Обърна се рязко, но стенанията на Арт привлякоха вниманието й и тя коленичи до него.

— Арт? — тя докосна ръката му и още топлите пръсти се преплетоха с нейните. — Света Богородице! Арт, жив ли си?

Той отвори очи и се взря в нея, като че ли не можеше да разпознае лицето й, след това се надигна на лакти. Тя го сграбчи за раменете и го натисна да легне, но той се възпротиви и отново се надигна.

— Остави ме да изляза от тази вода.

Тя му помогна, доколкото й позволи, и когато той се измъкна от реката, тя му каза.

— Лежи и не мърдай, докато не видя къде си ранен.

— Удари ме само по главата, милейди. Усещам, че кърви, но…

Тя огледа внимателно раната, зейнала от ухото до врата му и силно я притисна с полата си.

— Ужасна е. О, Арт, моля те не умирай!

— Не, милейди, аз…

Положила глава на рамото му, тя се отдаде на своята мъка и тревога, докато Арт остана да лежи съвсем неподвижно. Когато се надигна, забеляза, че той се е вглъбил в себе си — може би мислеше за смъртта, а може би беше затворил очи, за да не вижда нейните — пълни със сълзи. Но сърцераздирателно стенеше, сякаш умираше.

Осъзнала необходимостта да направи нещо, тя скочи.

— Трябват ми превръзки и…

Конят отново навря муцуна в нея и тя бързо сграбчи юздите.

— Няма отново да избягаш от мен — заяви тя. — Сега ми трябваш.

Тя завлече коня до едно дърво и го върза. Направи го толкова трескаво, сякаш от това зависеше животът й. Върна се при Арт заедно с торбите си и го зави с едно одеяло. След това започна да рови и да търси от какво да направи превръзки. Една от дрешките на Лайънъл щеше да свърши работа. Тя високо я вдигна и я заоглежда отчаяно, докато Арт не я върна към действителността със стенанието си. Тя разкъса платното на ивички със зъби и превърза главата на Арт.