Читать «Гняв» онлайн - страница 152

— Славен… лъжлив… — тя се отпусна и се усмихна. — Ти се шегуваш.

Той се засегна от думите и рече.

— Не се шегувам. Когато си в капан и мислиш, че нямаш изход, впрягаш целия си ум, защото винаги може да се намери някакъв изход. Може малко да те заболи, но винаги има изход за тези, които го търсят. За мен също имаше изход, въпреки че го открих чак след като ми изчовъркаха окото с…

Тя потръпна и той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Няма значение. Но Тревор искаше да избоде и двете ми очи. Искаше Грифит да гледа как ме измъчва. Така че заповяда да ме пуснат, за да мога да се тръшкам, да стена и да стискам глава от болката. Тогава аз бързо изтичах към пропастта и скочих точно в мита, в който те пуснаха една стрела по мен, за да ме спрат.

— За да те убият.

— Тревор не се славеше с любезност и мисля, че още не беше се насладил достатъчно на мъчението. Те погледнаха надолу в пропастта, а аз кротувах като мъртвец. Те помислиха, че наистина съм мъртъв и, слава Богу, не изстреляха още една стрела в тялото ми, за да са сигурни, че не съм жив. И така Грифит направи това, което му заповядаха, и той убеди баща си да предаде крепостта — Арт се замисли. — Това всъщност се оказа добър начин да се сложи край на обсадата.

— Как така?

— Лорд Райс, заедно с най-добрите си бойци, излезе от замъка без лейди Ангарад, в което Тревор лично се увери. Но щом нахлу в замъка, той не можа да я открие никъде, защото тя и останалите мъже от гарнизона се бяха скрили в тунела. Когато Тревор и шайката му от разбойници се умориха да празнуват — изпотрошиха всичко в замъка и изпиха всичката бира — лейди Ангарад изведе своите мъже и ги размазаха от бой — Арт се подсмихна. — От нея се искаше само да отвори портите за лорд Райс, но тя никога не е била жена, която точно изпълнява заповедите на мъжа си.

— Райс разсърди ли й се?

— Беше направо бесен.

— И сърдит на Грифит?

— Не, на него не. Не можеше да му се сърди, след като виждаше, че Грифит направо се ненавижда — Арт сложи ръка на рамото й и я задържа. — Виж там.

Страховитият пират и крехкото момче скачаха и цапаха в рекичката, която пресичаше пътя. Мериън се усмихна, когато чу отново смеха на Лайънъл, но сърцето я болеше за Грифит, преживяваше колко неутешим е бил, как е страдал от това, че по негова вина майка му и баща му са загубили дома си. Всъщност сърцето й направо се пръскаше от болка, но тя не смееше да мисли каква е причината за това.

— Грифит?… — подтикна го тя да продължи.

— Мислехме, че сме се измъкнали невредими от всичко. Мислехме, че Грифит си е научил урока, без да пострада по един или друг начин. Но времето си течеше и в един момент стана ясно, че Грифит не може да мисли за нищо друго. Разяждаше го чувството за вина. Искаше да стане непоклатим мъж, като камък — Арт закима с глава. — Така че талисманът, който му изпрати, е много подходящ, момичето ми, повече от подходящ.

Тя унило отпусна глава, като си помисли колко студен е изглеждал нейният камък — талисман.

— Той непрекъснато се контролираше. Никога не се смееше на глас, никога повече не заплака, никога не показа дали го боли или му тежи нещо… не показа обичта си към никого.