Читать «Гняв» онлайн - страница 146

Долан направи крачка встрани и й се поклони подигравателно. След това каза.

— Ще се погрижа за благородния ви кон, нали разрешавате?

— Защо си тук? — попита го Мериън, но вместо да й отговори, той й обърна гръб и се отдалечи. Тя повтори въпроса си към Арт.

— Защо си тук?

Той й отговори, но думите му бяха последното нещо, което беше очаквала да чуе.

— Идвам от замъка „Уентхейвън“.

— От „Уентхейвън“? Каква работа си имал там?

— Търсих теб.

— Света Дево! — Мериън сграбчи китката му. — Да не би Грифит да е ранен?

Доволна усмивка отпусна устните на Арт.

— Беше добре, когато го оставих при Стоук — той не си направи труда да изчака сърцето й да се успокои, а избърза да добави. — Разбира се това беше преди битката.

— Ти си го изоставил преди битка? Арт, как си могъл да го направиш?

Арт позволи на Лайънъл да се плъзне на земята и пристъпи крачка напред, за да погледне Мериън право в очите.

— Вие ли сте тази, която ме обвинява, че съм го изоставил в мига, когато е имал нужда от мен, милейди?

— Аз… — погледът й се отклони от очите му. — Не, Арт, разбира се, че не.

— Радвам се да чуя това. Защото иначе би било неудачно вие да ми отправяте такова обвинение, нали?

В тона на Арт звучеше язвителност, каквато тя не беше чувала досега, и чувството за вина, което я беше преследвало през цялото време, достигна застрашителни размери.

— Дошла ли е до теб някаква вест за сражението?

— Слуховете са, че армията на Хенри с лекота е сразила противника и се е върнала в Кенилуърт, за да си почине.

— Но нямаш никаква вест от Грифит?

— Какви вести може да има за един отделен човек?

— Да — едва крепяща се от безсилие и несигурност, тя се примъкна до един дъб с олющена кора и го обгърна с ръце, като че ли дървото беше нейният любим. — Ти… как си разбрал, че съм напуснала „Пауъл“?

— Лорд Райс и лейди Ангарад ми казаха. Бяха много наскърбени, че си заминала, без да им се обадиш, и страшно се тревожеха за твоята безопасност — Арт погледна към Лайънъл, който тичаше в кръг, окрилен от свободата си. — Също така и за безопасността на Лайънъл.

— Не е възможно да си отишъл от „Пауъл“ до Стоук, след това да си се върнал в „Пауъл“ и най-накрая да си достигнал до тук само за девет дни. Това е… — тя искаше да каже невъзможно, но когато той я стрелна с поглед, замълча. Той можеше да й каже, че се е слял с пейзажа, защото е уелсец и като такъв може да твори горски чудеса, но истината беше, че имаше толкова прахоляк върху себе си, та по естествен начин се сливаше с природата. Освен това изглеждаше изморен, отслабнал и години по-стар, отколкото беше. Дори няколкото косъма, които иначе стърчаха наперено върху лисото му теме, сега унило висяха. Да, той беше пропътувал това разстояние.

— Къде мислеше да отидеш? — Арт й зададе по такъв начин въпроса, сякаш имаше право на това. — Като бягаш и се криеш като крадец през нощта.

Упрекът му я вбеси и тя рязко отговори.

— Ти не си различен от останалите мъже. Разпитваш ме закъде съм тръгнала и какви са били намеренията ми, сякаш аз не съм дъщеря на граф и приятелка на кралицата.