Читать «Гняв» онлайн - страница 148

Думите й бяха посрещнати с мълчание и тя не посмя да вдигне поглед. Не искаше да се сблъска със самодоволството в очите им, нито пък да ги слуша да й обясняват назидателно какъв живот трябва да води една жена и колко по-сигурно би се чувствала зад стените на някой замък с гергеф, игла и конец в ръка. Това не беше нейната представа за живота, който искаше за себе си. Единственото, от което имаше нужда, бяха малко повече пари, повече храна, мъжките й дрехи и меча в ръката й, за да може да защити Лайънъл от всичко и от всеки.

Имаше обаче един миг предишния ден, един миг, в който тя щеше да бъде щастлива… Ако Грифит беше до нея. Но Грифит беше далеч, биеше се за краля, когото тя презираше, а лейди Мериън Уентхейвън никога не би допуснала да бъде зависима от някой мъж за каквото и да било.

Това беше признак на слабост. Признак за вредното влияние на Грифит върху нея… И поредната причина да следва неотклонно пътя, който беше поела.

С най-враждебния тон, на който беше способна, тя попита.

— За какво си тръгнал да ме преследваш?

Изразът на съчувствие и любов, който бе зърнала върху лицето на Долан, се превърна в омраза.

— И аз искам да знам това. Тя е само една англичанка и при това глупава.

Слабостта на Мериън се изпари за един яростен миг.

— Не, съм глупава.

Долан се взря в нея.

— Накъде си тръгнала?

— Към „Уентхейвън“. В къщата на баща ми. Имаш ли нещо против това?

— Съвсем не — Долан започна най-спокойно да човърка с нокът зъбите си. — Но си поела друг път.

— Не съм възрази — автоматично тя, но се огледа наоколо.

— На цели тридесет мили на изток от „Уентхейвън“ си. Не си ли забелязала, че си отминала Стафорд?

— Внимавах да не минавам близо до градовете.

— Щяхме да те намерим още вчера, ако не беше объркала пътя — отсече Долан. — Това си е типично по женски.

Мериън погледна Арт и той кимна.

— Тъжно е, но е така. Подминала си „Уентхейвън“ — той вдигна Лайънъл и го намести върху седлото. — Но ако желаете да се върнете в „Уентхейвън“, милейди, тогава и ние също идваме — Арт посочи верния път. — След вас.

Тя направи няколко крачки.

— Но вие защо сте тук?

— Едва ли бих могъл да изпълня клетвата, която съм дал, ако не съм с вас.

Арт явно се занасяше с нея, дразнеше я, а тя се хващаше на номерата му. Първо, тя прояви загриженост за Грифит, докато трябваше да демонстрира безразличие. Сега пък се опита да задоволи любопитството си и се провали.

— Каква клетва?

— Да закрилям малкия Лайънъл, разбира се. Не си ли спомняте как изискахте от мен да се закълна, че ще го правя?

Не му вярваше. И той съвсем не се заблуждаваше, че ще му повярва, защото въпреки усмивката върху устните му, веждите му бяха свъсени и очите му гледаха тревожно.

— Ти си се заклел да защитаваш и Грифит — заяви тя недоволно.

— Грифит е мъж и може много добре да се защитава и сам.

— А какво ще стане, ако е ранен? — тя се поколеба. — Няма ли да има нужда от теб?

— Ако е ранен, едва ли ще му се иска да гледа моето грозно лице — отвърна Арт.

Тя не намери думи да му отговори, докато Долан не попита.