Читать «Гняв» онлайн - страница 145

— Защо, мамо? Защо?

— Млъкни, Лайънъл — тя го дръпна от седлото и навлезе навътре между сенките. — Нека мама да те поноси.

Той нямаше нищо против. Горкото момченце, как можеше да има нещо против да го поносят. Беше откъснат от единствения дом, който беше имал, бяха го влачили до Уелс, бяха го поверили на грижите на Райс и Ангарад, докато тя беше болна, и тъкмо когато беше вече свикнал с тях, тя отново го помъкна по пътищата. Двата дена по море го измориха, изтощителната езда цял ден след това го беше изплашила и вече нищо не можеше да го убеди, че може да е спокоен при нея.

Той зарови личице в гърдите й и сърцето й едва не се пръсна от болка, когато усети, че целият трепери. Тя се напрегна и отново наостри уши, за да долови дали някой не ходи наоколо. Единствените звуци, които достигнаха до нея, бяха изцвилванията на коня, който се опитваше да се освободи и да се втурне обратно към своя дом.

— Мамо… — прошепна Лайънъл.

Тя гальовно потърка гръбчето му.

— Тихо. Лайънъл.

— Мамо, Арт…

— Не, детенцето ми, няма Арт. Той е далеч.

Лайънъл вдигна главица и посочи към дърветата.

— Арт! — настоя той. — Арт. Арт!

Гласът му ставаше все по-силен при всяко следващо повтаряне и той подскочи в ръцете й.

— Арт! Арт!

Невярваща, но със стаена в душата капчица надежда, тя обърна лице към сенките. Нямаше нищо. Нищо друго, освен един изсъхнал дънер с две малки хралупи по него, които приличаха на очи. Тя отново потупа Лайънъл и се придвижи към дънера.

— Не, Лайънъл. Виждаш ли? — Това е само…

Като дух, превърнат от магическа пръчица в живо същество, дънерът се надигна. Тя заотстъпва панически назад, препъна се в един щръкнал от земята корен, и падна — както държеше Лайънъл на ръце. Стоварилото се върху стомаха й дете изкара въздуха й. То живо се изправи на крачета, преди още тя да успее да го хване.

— Арт! — изпищя момчето.

— Лайънъл — извика тя, когато човекът — дънер се наведе и взе на ръце сина й.

Оживелият дънер се придвижи напред и тя се опита да се изправи на крака, готова да се бие с духа, за да освободи сина си. Но дънерът проговори с човешки глас — един добре познат глас.

— Привет, милейди! — Арт се изправи в цял ръст под ярките слънчеви лъчи и бодро се разсмя, като че ли срещата им беше в голямата зала на замъка „Пауъл“. — Виж ти каква изненада, да ви срещна тук!

Мериън притисна гърдите си с ръка. Сърцето й щеше да изхвръкне и от ударите му чак пръстите й се тресяха.

Дали пък пръстите й сами не трепереха?

— Арт, къде е?… — тя се запъна и хвърли поглед към мъжа, който стоеше зад него.

Не беше Грифит. Въпреки че не можеше да го види добре, тя вече знаеше, че за нея съществуват само две категории мъже на света. Те бяха или Грифит — висок и тъмнокос, или не бяха. Никога не й беше необходим втори поглед. Независимо дали това й харесваше или не, но тя разпознаваше Грифит с нещо далеч по-различно от своето зрение. Тя го разпознаваше с душата си.