Читать «Гняв» онлайн - страница 142

— Деди Долан папа.

Мериън пак протегна ръка към сина си, но я отдръпна. Нещо я възпря. Необикновеното изражение на лицето на Долан, предположи тя, или начинът, по който гледаше Лайънъл — като котарак, който се готви да приеме кутренце за своя рожба. Той бавно разтегна устни и показа два реда здрави зъби. След това, също толкова бавно, отхапа.

В устата му не влезе повече от трошичка, но Лайънъл остана доволен. Облекчение заля Мериън. За цена само два пъти по-висока от уговорената, пътят до Англия за нея и сина й щеше да бъде безопасен. Нямаше да се наложи да се бие, за да опази своята женска чест. Докато Долан — дори Долан! — можеше да се окаже още едно от завоеванията на Лайънъл.

Може би това приключение все пак щеше да се окаже успешно.

* * *

Няколко часа по-късно Мериън вече не беше толкова доволна, докато наблюдаваше от брега как старият моряк се отдалечава с лодката си навътре в морето.

— Радвам се, че се разделяме — каза тя към отдалечаващата се в морето лодка. — Ти си лош човек.

Долан дори не махна с ръка, когато Лайънъл извика.

— Деди! Деди!

— Лош, лош човек! — повтаряше Мериън с надеждата и Лайънъл да повтори думите й. — Лош човек.

Но той не ги повтори. Само седна на пясъка и започна да плаче.

Тя го взе на ръце и избърса сълзите му. Стъпалата й затънаха в блатистата почва, торбите й бяха струпани до краката й. Кесията й беше видимо изтъняла благодарение на Долан, който изглежда съжаляваше за моментното си размекване, защото не престана да иска пари и категорично отказа да обърне повече внимание на Лайънъл.

Сега тя имаше нужда от кон и щеше да бъде по-добре, ако този кон бъде евтин.

Още по-неотложна беше необходимостта да избере посока.

Беше избягала от замъка „Пауъл“, крепена от увереността, че ако остане там, мисията на Лайънъл няма да бъде осъществена. Но от кого в Англия можеше да потърси помощ? От баща си?

Да, Уентхейвън щеше да й помогне. Но щеше да го направи за собствена изгода. Кой тогава щеше да защитава Лайънъл и неговите интереси?

Само тя. Само лейди Мериън Уентхейвън. Само тя можеше да направи това. Тя беше силна.

Събра багажа, взе сина си и се отправи към Шропшир. Към замъка „Уентхейвън“ и към баща си.

* * *

— Заминала е? — Арт не вярваше на ушите си. Надеждите му се изпариха, докато се взираше недоумяващо в помръкналото лице на Райс. — Не сте могли да я намерите?

— Търсихме я два дни, но не открихме и следа от нея. А не е възможно да е отишла толкова далеч, при това с дете! — Райс стовари юмрука си върху дувара на обора.

— Не разбирам — промълви Арт. Едва беше прекрачил прага на замъка „Пауъл“, когато Райс го пресрещна, за да му каже, че жената, която търси — жената, която Грифит иска — е изчезнала. Арт свали шапката си и потри олисялото си теме, опитвайки се да роди някаква мисъл в изморения си мозък. — Когато тръгвахме оттук, тя изпрати на Грифит талисман и мислех, че всичко вече си е на мястото. Сега…