Читать «Гняв» онлайн - страница 139

Ирландският воин едва се държеше на краката си, облян в кръв и умиращ, но въпреки това бе вдигнал меча си високо над главата. Докато Грифит, онемял, не откъсваше поглед от него, острието на меча му проблесна в дъга, насочена към лицето му. Той бързо вдигна ръка, но бронята само омекоти удара. Острието се вряза в бузата му. Пред очите му плисна кръв като фонтан. Чу вик от болка и остана безкрайно изненадан, когато осъзна, че този вик излиза от гърлото му.

Когато картината пред очите му се проясни, той видя, че германецът се е изправил на крака и е пробол ирландеца с меча си.

Той го е направил, осъзна Грифит. Той го е убил. Сякаш завеса падна пред очите му, но продължи да вижда слънцето. То грееше в лицето му, с кожата си усещаше топлата му ласка. Черно-червени точки започнаха да го скриват, но топлината ставаше все по-силна. Той докосна гърдите си на мястото, където стоеше талисманът на Мериън, и като някакво небесно видение пред него изплуваха зелените поля на Уелс и сивите камъни на неговия дом. Той си представи как любимата му стои там и търпеливо чака завръщането му.

* * *

Мериън наблюдаваше отдалечаващия се уелски бряг и си мислеше дали някога отново ще види Грифит.

Грифит. Един мъж, който беше проправил своя път през гъстата гора от преплетени правда и неправда. Грифит. Една здрава и сигурна опора, но толкова далечен, воюващ за своя обичан крал. Той щеше да победи, успокои се тя. Никой не можеше да убие огромен и жизнен воин като него. Никой не можеше да убие… Тя закри очите си с ръка.

— Ако ти е мило момчето, по-добре го дръж при себе си — изръмжа старият моряк.

Тя се хвърли напред към Лайънъл и го сграбчи, миг преди да прекрачи борда на плитката рибарска лодка, опитвайки се да улови блестящите вълни на океана. Детето шумно запротестира и зарита с крачета, но тя го издърпа обратно към кърмата и го прегърна.

— Не, мамо! Лайънъл отива плува — настояваше той.

— Лайънъл не плува — каза му тя. — Лайънъл отива вкъщи.

Той помисли за миг и лицето му светна.

— Деди Райс?

Морякът избухна в смях и красивото му сърдито лице, докато ги наблюдаваше, изрази задоволство. Нескриваната неприязън на мъжа караше Мериън да се чувства неудобно, докато Лайънъл пък едва не я довеждаше до сълзи със своята откровеност.

Райс не му беше дядо. Негов дядо беше Уентхейвън и в същото време Райс беше този, който се бе отнесъл с Лайънъл като с любимо внуче. Беше заобиколил Лайънъл с такава щедра любов, че за първи път, откакто се беше родил, Мериън се почувства изместена от първото място, което винаги бе заемала в сърчицето му. Беше интересно да наблюдаваш Райс и Лайънъл заедно, да се убеждаваш, че ако той има Райс за дядо и Грифит за баща, ще израсне смел и достоен мъж.

Да, щеше да израсне смел и достоен, но той можеше да бъде много повече от това, стига да имаше късмет.

Защо Господ я беше срещнал с Грифит? Преди да го познава, тя беше уверена в себе си, знаеше какво трябва да прави, какво се беше заклела да прави. Беше мечтала смело за величие и справедливост — както по отношение на себе си, така и за своя син.