Читать «Гняв» онлайн - страница 137

Грифит изчака звънтенето да заглъхне в ушите му и обеща.

— Ще се постарая.

Той се възкачи на коня си и се отправи към Рампиер Хил. Щом се озова насред полето, отново вдигна забралото. В края на краищата как можеше да докладва за хода на битката, ако видимостта му беше ограничена? По всичко личеше, че няма вероятност да се включи в боя, по дяволите! Битката беше утихнала до няколко разпръснати схватки и се виждаше как на места хората на Хенри държаха заложници с насочени остриета на мечовете си.

Никъде не се виждаха бойните стягове на вражеските предводители.

— Който не е успял да избяга, е бил съсечен — промълви Грифит, оглеждайки с опитното око на военен стратег покритото с трупове бойно поле. Той забеляза близо до възвишението една изолирана групичка, която все още разгорещено се биеше, и реши да провери на място какво става — не да не изпълни заръката на Хенри, разбира се, а сведенията му да бъдат от първа ръка. Като наближи, до него достигна хаос от пронизителен галски, гърлен германски и извисяващ се над тях прекрасен уелски глас, който ревеше.

— Напойте земята с мръсната си кръв!

Грифит пришпори коня си и приготви оръжията си — копието, боздугана и меча. Двама уелски рицари бяха свалени от конете, размахваха мечовете си и отстъпваха, заобиколени от дузина чужденци, които предпазливо ги атакуваха. Грифит знаеше, че чужденците се стремяха към оръжието и внимаваха да не го повредят. Единствено това беше спасило сънародниците му от смъртта до този миг, но тежкото им положение беше привлякло не само неговото внимание. Трима английски рицари препускаха стремително към полесражението.

Той обаче щеше да стигне там пръв. През тропота на конски копита до него достигна изреваното на уелски проклятие.

— Умри, блюдолизецо! Гори в…

Грифит насочи копието си и прониза един от наемниците, докато единият от уелските рицари се срути на земята. Грифит нямаше време да издърпа копието си. Обърна се и с поглед прецени положението. Вторият рицар все още се крепеше изправен, но един от наемниците се готвеше да му нанесе смъртоносния удар. Останалите се бяха скупчили, за да се защитят от Грифит.

Грифит завъртя боздугана си и го стовари върху шлем, премазвайки главата под него, но удар, дошъл от един от главорезите, го свали от коня. Докато той се опитваше да стъпи на крака, затруднен от тежестта на доспехите си, пристигнаха английските рицари и разпръснаха наемниците. Грифит измъкна меча си от седлото на коня тъкмо навреме, за да посрещне нападението на един обезумял ирландец.

Кръвта на Грифит кипна, зъбите му се оголиха в свирепа усмивка и той използва преимуществото на ръста и теглото си, за да забие ирландеца в земята. Вдигна меча си да го съсече, но германски боен вик го накара да се обърне и да види връхлитащия воин.

Германецът беше едър, равностоен по ръст на Грифит, и боравеше майсторски с меча. Движенията му бяха премерени и насочени, и беше очевидно, че е оцелял благодарение на силата и сръчността си.

Беше воин.

Свирепа гримаса скова лицето на Грифит. Устните му се дръпнаха назад и оголиха зъбите му. След тази решителна победа едва ли щеше да има други сериозни заплахи за властта и династията на Хенри, а дори и да имаше, Хенри му даде достатъчно ясно да разбере, че повече няма да бъде изпращан в сърцето на размириците, гибелни за Англия. Така че Грифит твърдо беше решил да даде всичко в тази битка, да изцеди и последната капка удоволствие от жегата и вонята, от атаката и отбраната.