Читать «Гняв» онлайн - страница 135

Арт запристъпва от крак на крак.

— Не знам. Но ми се струва, че камъчето трябва да те направи неуязвим и вечен като добрите уелски скали.

— Мисля, че си прав — Грифит се опита да прозвучи саркастично, но вместо това гласът му тръпнеше от вълнение. — Защо не съм намерил това досега?

Арт самодоволно се ухили.

— Не знам, разбира се…

— Разбира се — каза Грифит.

— … но сигурно лейди Мериън не е искала да го намериш, преди да се озовеш близо до бойното поле. От страх, да не би да се развали магическата му сила.

Когато Грифит се съвзе достатъчно, за да пъхне кесията под ризата си, Арт каза на Хенри.

— Наточих камата, господарю. Оръженосецът ви е стоплил водата. Готов ли сте да ви избръсна?

— Да ме избръснеш? — Хенри се намръщи. — Аз отивам на бойното поле, а не да ухажвам някоя дама. Защо ми е да искам да бъда обръснат? Това, което искам от теб, е веднага да тръгнеш в изпълнение на своята мисия.

Арт остана смаян.

— Сега?

— Разбира се не! Конят ти има нужда от почивка. Въпреки това не искам да те карам да чакаш… — Хенри забарабани с пръсти по масата и в следващия миг лицето му светна. — Ще те изпратя при началника на конюшните ми с кралския восъчен печат и така той ще ти даде най-отпочиналия кон, най-добрия, който имаме… И продукти за четири дни път.

— Пет — напомни му Грифит.

Хенри не удостои Грифит дори с трепване на окото.

— Ах, Арт, какво приключение само те очаква. Завиждам ти за възможността отново да посетиш Уелс.

— Струва ми се, че току-що идвам от там — промърмори Арт.

Четиринадесета глава

— Битката се развивала според очакванията ни. Скъпият ми лорд Оксфорд напреднал към Рампиер Хил, за да пресрещне атаката на Линкълн. Схватката се оказала ожесточена, но превъзходството на добре въоръжената ми армия бързо проличало — Хенри самодоволно се усмихна и вдигна поглед от спешното донесение, което четеше. — Изглежда, Грифит, че Господ наистина помага на по-добрите.

Грифит ядосано захвърли кожените си ръкавици на масата, която беше отрупана с подобни съобщения. Той закрачи, вдигайки високо крака, и всеки път, когато шпорите му се удареха в камък, се чуваше издрънчаване. Металните доспехи, с които беше облечен, затрудняваха движенията му и нитовете при лактите и коленете проскърцваха.

Грифит не забелязваше това. Той не усещаше как обедното слънце го пече като парче месо на шиш и как от горещината потта му мокри подложките под метала. Не забелязваше дори ядните въздишки на Оливър Кинг, нито многозначителните погледи, които си разменяха мъжете от свитата на Хенри. Изнервен от бездействие, той търсеше подходящи думи, с които да убеди Хенри да го изпрати на бойното поле.

— Господ наистина ме обича, господарю мой, щом ме дарява с вашето постоянно покровителство, но ще му бъда много благодарен, ако ми даде възможност да затрия враговете ви от лицето на земята.

Безразличен към усилията на Грифит в красноречието, Хенри нави на руло съобщението.

— Бедфорд и Оксфорд добре овладяват положението.

Нагръдникът на Грифит проблясваше на утринното слънце. Той здраво държеше шлема си под мишница и стискаше зъби. Искаше да воюва. Изпитваше необходимост да се бие. Дни наред беше раздиран от вътрешно напрежение. Още откакто остави Мериън и разбра, че тя не се интересува от него. Сега беше изнервен от това, че при нея замина Арт, защото знаеше, че тя мисли за него. Нейният талисман лежеше под нагръдника му, точно върху сърцето.