Читать «Гняв» онлайн - страница 122

— Възможно е дори в този миг да си мислиш, че като се появят други деца, твои деца, съдбата на Лайънъл няма да ме интересува повече.

Беше повторила думите на Харботъл необяснимо дословно и той се притесни от мисълта, че тя може лесно да прозре намеренията на другите хора и да ги припише на него.

— Ако се оженим, ще очаквам да се отнасяш достойно с мен, но не мисля, че за един мъж е трудно да пренебрегне очакванията на жената до себе си — добави тя.

— Не е трудно, ако тя не се омъжи за него само заради очакванията си.

Тя продължи, сякаш той не беше казал нищо.

— Животът ме научи да не се осланям на добронамереността на баща си и недоверието се загнезди дълбоко в мен. Става въпрос за нещо извън мен и теб. В кралския двор станах свидетел на деяния, които бяха ужасяващи дори за самите извършители. Познаваш ли крал Ричард, чичото на лейди Елизабет?

— Не.

— Аз го познавах! — тя го отблъсна, седна и притегни одеялото пред гърдите си, обръщайки към него гърба си, покрит единствено от алено медния водопад на косите й. — Той беше добър чичо за Елизабет и за братята й и добър брат за крал Едуард. И в най-кошмарните си сънища не бях сънувала за зверствата, на които се оказа способен.

Грифит отметна дългите й коси и сложи ръка на рамото й.

— Нито едно от тези сравнения не ме ласкае.

— Аз не те сравнявам с Ричард. Нито имам намерение да те сравнявам с баща си — гласът й беше развълнуван, но тя не се обърна да го погледне в очите. Защото нямаше да понесе мъката, изписана върху лицето му? Защото собствените й подозрения я объркваха? — Просто ти казвам, че в мъжката душа има тъмни и ужасяващи кътчета и не знам къде е светликът на истината.

— Разбирам.

Той наистина разбираше. Съкрушен, свали ръка от топлото й рамо. Нямаше смисъл да остава в леглото на тази жена, която смяташе, че е замесен със същата мая като злодеите, които внасяха смут и бъркотия в нейния живот.

Докато се измъкваше от леглото, тя хвана ръката му.

— Мислиш ли, че трябва да се доверя на инстинктите си?

Надеждата му се възроди.

— Да, аз постъпвам така.

— Е, добре тогава. Инстинктите ми казват, че ти криеш нещо.

Като каза това, надеждата му отново се стопи и в него нахлу ярост, която се разрази стихийно като морска буря. Той сякаш загуби равновесие, сякаш силата й се стовари върху него и го завари неподготвен. Опита се да я обуздае с трезва мисъл.

Беше предал самия себе си. По някакъв начин, отнякъде, до нея бе достигнала старата мълва. Тя го стисна като с клещи. Той погледна надолу към ръката й — дълги, тънки пръсти, заоблена длан, издаваща сръчност. Беше стиснала здраво китката му, като че ли ръката му беше някоя от нейните шпаги, която трябваше да бъде използвана, умело насочвана от нея. Почувства се засегнат. Направо беше огорчен.

Той не искаше жена, която разпалено се опитва да освети дълбините на неговата същност. Искаше жена, която да бродира у дома, да се грижи за градината, да ражда деца и да се подчинява сляпо на неговата воля. Искаше жена, която да не оспорва привилегията на мъжа да получава отговори на своите въпроси и правото му да подрежда живота така, както той намира за добре. Искаше жена, която да знае, че не е нейна работа да мисли и която да не обсъжда загадъчното поведение на своя мъж. И в същото време той искаше Мериън.