Читать «Гняв» онлайн - страница 123

Дръзката Мериън. Любопитната Мериън.

— Храбрата Мериън — каза той на глас. — Която е достатъчно глупава и не знае, че за последен път подлага на съмнение моето право.

Тя изскочи от възмущение от завивките. Беше готова да се бие.

— Не трябваше да обсъждаш с мен предложението да се оженим. Не съм някоя глупачка, която ще се подчини на желанието на някой мъж, без да го обмисли.

Той сложи длани на раменете й и леко я натисна, за да изравни очите си с нейните.

— Щом си искала до себе си мъж, който няма нищо против да го разиграваш като пощръкляла кобила, тогава не е трябвало да лягаш с мен. Но вече е късно и за двама ни. Аз съм обявил сватбата ни, ти носиш в утробата си моето семе и по Божия воля двамата с теб ще се оженим и аз ще ти дам да разбереш къде е твоето място.

Очите му искряха с непоколебима решителност. Беше точно толкова самонадеян, колкото и първия път, когато го бе срещнала. Но при първата им среща и двамата бяха облечени, и двамата стояха на краката си и зад гърба им нямаше легло с изпомачкани чаршафи, което гостоприемно продължаваше да им предлага своята топлина.

Ако беше разумна, сега щеше да си затвори устата, а когато й се отдадеше възможност, щеше да се измъкне от замъка „Пауъл“. Но тя никога не беше постъпвала разумно.

— Внимавай да не съм аз тази, която ще ти даде да разбереш къде е мястото ти — каза тя. — Възможно е…

Целувката му задуши наполовина думите й и той страстно я върна в леглото. Дали го направи от ярост? Може би, но с някаква частица от себе си тя усещаше вкуса на обзелото го чувство на безпомощност пред страстното желание.

Той искаше спокоен живот, за който му трябваше традиционна съпруга. В същото време, следвайки нормите на собствения си морален кодекс, той сам беше попаднал в капан. Беше събудил в нея жената, беше я научил да желае страстно и считаше за свой дълг сега да се ожени за нея. Тя го отблъсна и каза.

— Не е необходимо.

Той я погледна смаян.

— Какво?

— Да се ожениш за мен. Аз не съм жената, която ти е необходима…

Той простена и прекъсна думите й с поредната от своите необуздани, ненаситни целувки. Тя зарови лице в ръцете му, при което той сурово я погледна и каза.

— Ти си моя. Без значение как и защо, но си моя.

— Мисля…

— Не мисли — той я целуна и тя потръпна.

— Ама ти…

— Никакво „ама“ — той отново я целуна.

— Ти…

— Никакво „ти“. Никакво „аз“. Само „ние“.

Вече не си спомняше какво беше искала да каже. След като движенията не гонеха определена цел, страстта му стана по-нежна. Продължаваше да я притиска в прегръдките си и да я желае още в този миг, но искаше и тя да го пожелае. Яростната й съпротива премина в страстно олюляване и тя залитна, готова да отстъпи, когато вик в коридора ги сепна и ги откъсна един от друг.

— Не можете да влезете там! — извика Арт.

Непознат глас му отговори.

— Значи това е мястото. Смятам да сторя това, което е мой дълг.