Читать «Гняв» онлайн - страница 105

— Тате, ще я харесаш, когато я опознаеш — Грифит разтри с ръце настръхналата си от студа кожа. — Тя е мила и възпитана — той усети, че кожата му настръхва още повече, но причината вече не беше мразовитият въздух, а присвитите очи на Райс.

— Толкова дълъг ли беше престоят ти в Англия, че да забравиш честността.

Объркай противника си и той ще се огъне. Добра тактика, която Грифит беше използвал много пъти — беше забравил, обаче, от кого я е научил. Повече не можеше да издържа гол на студа и трябваше да помоли.

— Моля те, тате, дай ми дрехите.

Баща му изсумтя.

— Повивал съм те и те научих да пикаеш прав. Нямаш тайни от мен… нали?

— Искаш да ти разкажа за лейди Мериън?

— Не — Райс вдигна панталона, който още държеше в ръката си, като примамка. — Искам да ми кажеш истината за лейди Мериън.

Грифит се замисли. Трябваше да спечели благоразположението на баща си, но как? Беше толкова отдавна, когато дивата му уелска природа се научи да не се подчинява. Спомняше ли си поне малко как?

Той намери думите и нерешително изрече.

— Лейди Мериън. Когато вдигна очи към слънцето, виждам нея. Тя е като исландски сокол, достоен да кацне само на кралска длан. Горда и дива, тя се извисява над утринната чучулига в откритото небе.

Райс му хвърли една долна риза.

Грифит я облече и върза шнура на врата.

— Оперението й е великолепно, дори и на дневна светлина се вижда дирята, която тя оставя след себе си.

Без да го изпуска от очи, Райс му хвърли една туника и го подкани.

— Давай най-после истината.

Грифит млъкна, изненадан от себе си, от поетичността, за която мислеше, че животът отдавна е убил в него.

— Това не е истината — каза той, — това е просто…

— Това просто е уелската душа, която беше заровил толкова дълбоко, че мислех, че никога повече няма да я намериш — Райс хвърли останалите дрехи на Грифит и дръпна един стол до огъня.

Зарадван от себе си и от тихото одобрение на баща си — и в същото време напрегнат до крайност — Грифит се облече и продължи вглъбен с възхвалата на своята соколица.

— Когато някои по-низши смъртни я уловят в капан и я вземат в ръце, тя ги раздира до кръв с ноктите и човката си. Но въпреки че не могат да я удържат в ръцете си, те никога не престават да търсят топлината на крилото й и възторженото въодушевление, което съпътства присъствието й.

— Но ти можа да я укротиш?

— Никой не може — Грифит не скри жестоката истина. — Мога да свиря, докато ми пресъхне устата, но тя идва при мен без охота. Не ме раздира с хищните си нокти, но остава само… — той заекна, — заради удоволствията, от които не може да се откаже. Тогава, само в този миг, когато е изморена и заситена, тя е моя и само моя.

Райс изрецитира:

Човек с длани празни,

сокол не ще съблазни.

Смаян от поетичността на баща си, Грифит мина в отбрана.

— Аз й давам себе си.

— Не, не й даваш себе си.

— Онази част, която има значение. Онази част, която е цяла. Тя няма да усети разликата.