Читать «Гняв» онлайн - страница 102

— Тогава защо си дошъл в Уелс? — попита Райс. — Защо си бил този дълъг и мразовит път точно в периода на най-силните пролетни дъждове?

— Дойдох да получа това, което ми е обещано.

Това беше потиснато самохвалство, но все пак самохвалство, и Грифит попита.

— И какво е то, би ли ни казал?

— Той ми обеща, че лейди Мериън ще легне в леглото ми.

Грифит продължи да пита, пренебрегвайки изцяло това твърдение.

— И защо граф Уентхейвън е решил да ти обещае единствената си дъщеря? Единствената си наследница?

— За извършени услуги.

Грифит и баща му се спогледаха и Харботъл побърза да замаже грешката си.

— Все пак не е толкова невъзможен този брак.

— Той е граф, богат и влиятелен, и би могъл да се грижи за Мериън по-добре от теб. Ако говориш истината — Грифит подозираше обратното, — обзалагам се, че не си имал търпение да си получиш наградата и си избързал, преди да извършиш услугата. И той те е изхвърлил.

Тежкото дишане на Харботъл изпълваше стаята, но той нищо не отвърна.

— Какви услуги — попита Грифит престорено развеселен — те е помолил да му направиш?

— Щом толкова искаш да знаеш — каза намръщен Харботъл, без да прикрива пренебрежението си в отговор на веселието на Грифит, — само да я победя на дуел.

— Но ти вече се опита да го направиш.

— Той обеща да ме научи на такива удари, които тя не знае, и след това щяхме да се бием отново.

— Да я убиеш?

— Не, аз… — тук Харботъл се поколеба. — Не, той нямаше… ами, тя е негова дъщеря в крайна сметка. Какъв смисъл има да ме насърчава да я убивам?

— Може би не нея, може би сина й? — предположи Райс и Грифит му направи знак да мълчи.

— Син ли? Кой е той? — каза с присмех Харботъл. — Никой не знае дори кой е бащата. — Погледът на сините му очи се изостри и той замислено почеса масивната си челюст. — Кой може да е бащата, че да е толкова важен, че Уентхейвън да възнамерява да използва…

— Глупости! — отряза Грифит. — Сигурно има друга причина да иска от теб да…

— Да я побъркам? — подигра се на свой ред Харботъл и се ухили в лицето на Грифит.

Грифит си пое въздух и обобщи съвсем различно картината, която Харботъл се опитваше да представи.

— Мериън има по-добър вкус?

— По-добър от мен? — Харботъл се надигна, въжето дръпна крака му, той се препъна и грациозно замаха с ръце, докато се озова в предишното си положение. — Погледни ме. Аз не съм див уелски звяр, който говори варварски език и живее в някакъв замък, потънал във влага и мухъл, далеч от английския кралски двор. Аз съм английски благородник, със здрав дух и здраво тяло.

— Непървороден син. Последна дупка на кавала.

По дяволите! Грифит искаше да размаже тази красива самодоволна физиономия, но не можеше да си го позволи. Затова се подигра.

— Достойните обикновени хорица стоят по-високо от теб.

— Да, по-добре магарешка глава, отколкото конска опашка — Райс предизвика красноречието на Харботъл с кроткото си съгласие.

— Не е вярно! Аз съм благородник и струвам много повече, от който и да е уелсец, стъпвал някога по земята.