Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 47
Анджей Сапковски
— Не. Тези търговци са били избити от нилфгардците.
— Не са нилфгардците — поклати глава джуджето, гледайки равнодушно убитите. — Били са
— Брей, знае — промърмори Милва.
— Накъде сте се запътили?
— На юг — отговори веднага Гералт.
— Не ви съветвам — отново поклати глава Золтан Чивай. — Там е същински пъкъл, огън и гибел. Дилинген вече със сигурност е превзет, всички основни сили на Черните преминават Яруга, всеки момент ще залеят цялата долина от отсамния бряг. Както виждате, те вече са пред нас, на север, потеглили са към град Бруге. Единствената разумна посока за бягство е на изток.
Милва погледна многозначително вещера, който се въздържа от коментари.
— Ние сме тръгнали именно на изток — продължаваше Золтан Чивай. — Единственият шанс е да се скрием зад фронта, а от изток, от река Ина, в края на краищата ще потегли темерейската войска. Смятаме да вървим по горските пътеки до хълмовете Турлог, после по Стария път до Соден, до река Хотла, която се влива в Ина. Ако искате, да вървим заедно. Стига да не ви пречи, че вървим бавно. Вие си имате коне, а нас бежанците много ни забавят.
— Виждам, че това май не ви пречи — изрече Милва, гледайки го проницателно. — Едно джудже, дори и с багаж, може да изминава трийсет мили на ден пеша. Почти толкова, колкото и човек на кон. Познавам Стария път. Без бежанците щяхте да сте при Хотла за три дни.
— Това са жени и деца. — Золтан Чивай изпъчи брадата и корема си. — Няма да ги изоставим на произвола на съдбата. Или ще ни посъветвате нещо друго?
— Не — каза вещерът. — Няма да ви посъветваме друго.
— Радвам се да го чуя. Значи не съм се излъгал от пръв поглед. Е, какво? Ще пътуваме ли заедно?
Гералт погледна Милва, стрелкинята кимна. Золтан Чивай забеляза това.
— Добре. Тогава да тръгваме, докато не ни е хванал някой отряд тук, на пътя. Но преди това… Язон, Мънро, огледайте каруците. Ако там е останало нещо полезно — вземете го. Фигис, провери дали колелото ни става за това малкото фургонче. Точно такова ни трябва!
— Става! — извика след минута джуджето, което носеше колелото. — Сякаш е направена за него!
— Виждаш ли, овча главо! Чудеше се, когато вчера ти казах да вземеш колелото и да го носиш. Монтирай го! Калеб, помогни му!
Те изтеглиха от рова на пътя фургона на покойната Вера Льовенхаупт, удивително бързо снабдил се своя Пегас и се закачаше с папагала. Подир каруцата яздеха Гералт и Милва, а най-отзад се влачеха жените от Кернов.
Най-често водач беше Пърсифал Шутенбах, дългоносият гном. Отстъпвайки на джуджетата по ръст и сила, той беше равен на тях по издръжливост, а по ловкост дори ги превъзхождаше значително. Докато се движеха, той постоянно се отбиваше встрани, оглеждаше храстите, изтичваше напред и изчезваше, след което изведнъж изникваше и с нервни, маймунски жестове даваше отдалеч знак, че всичко е наред и може да се върви нататък. Понякога се връщаше и бързо съобщаваше за препятствия по пътя. Всеки път, когато се приближеше, носеше на четирите седнали във фургона деца по шепа къпини, орехи или някакви странни, но явно вкусни корени.
