Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 46

Нито един от приближаващите се не приличаше на по-млад. Но не приличаше и на по-стар.

— Водят хора — промърмори Милва, посочвайки на Гералт с движение на главата си групата, излизаща от гората след шестте джуджета. — Със сигурност са бежанци, виж как са се окичили с вързопи.

— Джуджетата също добре са се натоварили — отбеляза Лютичето.

И наистина, всяко от джуджетата носеше багаж, под който за нула време биха се строполили не един човек и не един кон. Освен обичайните раници и торби, Гералт забеляза още сандъчета, солиден меден котел и нещо като малък шкаф. Едно от джуджетата носеше на раменете си колело от каруца.

Вървящият начело не носеше багаж. В колана му беше мушната малка брадва, на гърба му имаше дълъг меч в ножница, обвита с пъстри котешки кожи, а на рамото му беше кацнал зелен, мокър и настръхнал папагал. Точно той ги поздрави.

— Здравейте! — извика той, като се спря насред пътя и сложи ръце на кръста си. — Времената са такива, че по-добре да срещнеш в гората вълк вместо човек, а ако все пак попаднеш на човек, е по-добре да го поздравиш със стрела от арбалет, отколкото с добра дума. Но който поздравява с песен, който се представя чрез музиката — той е свой човек! Или твоя жена, моля за извинение милата дама! Здравейте. Аз съм Золтан Чивай.

— Аз съм Гералт — представи се вещерът след кратко колебание. — Този, който пееше, е Лютичето. А това е Милва.

— Мааамка ви! — изврещя папагалът.

— Затваряй си човката! — промърмори Золтан Чивай на птицата. — Извинявайте. Тази отвъдморска птица е умна, но невъзпитана. Десет талара дадох за това чудо. Казва се Фелдмаршал Дуда. А това е останалата част от компанията ми: Мънро Бруис, Язон Варда, Калеб Стратън, Фигис Мерлуцо и Пърсифал Шутенбах.

Пърсифал Шутенбах не беше джудже. Изпод мократа качулка, вместо разчорлена брада, се подаваше дълъг и остър нос, безпогрешно свидетелстващ, че притежателят му е от старата и благородна раса на гномите.

— А тези — Золтан Чивай посочи събралата се накуп недалеч групичка хора — са бежанци от Кернов. Както виждате, само жени и деца. Били са повече, но нилфгардците са обградили групата им преди три дни, нападнали са ги и са ги разпръснали. Натъкнахме се на тях в гората и сега вървим заедно.

— Смело вървите — позволи си да отбележи вещерът. — По пътя и с песен.

— Не мисля, че щеше да е по-добре, ако марширувахме с плач — отговори джуджето. — Вървяхме от Дилинген насам през гората, тихо и скришом, а когато войските отминаха, излязохме на пътя, за да наваксаме изоставането. — Той млъкна, оглеждайки бойното поле. — Свикнахме с такива гледки — каза той, сочейки труповете. — Още от Дилинген, от Яруга, по пътищата има само смърт… Вие заедно с тези тук ли сте?