Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 49

Вървяха сред гъстите гори, покрили склоновете на Турлог. Горите изглеждаха мъртви, нямаше никакви признаци за подплашени от войски или бежанци животни. Нямаше какво да ловуват, но за щастие засега не ги застрашаваше глад. Джуджетата бяха взели със себе си достатъчно припаси. Когато те свършиха — а това се случи скоро, защото гърлата бяха много — Язон Варда и Мънро Бруис изчезнаха по мръкнало, като взеха със себе си празен чувал. Върнаха се на сутринта, носейки два пълни чувала. Оказа се, че в единия има фураж за конете, а в другия — булгур, брашно, сушено говеждо, едва начената пита кашкавал и дори огромен суджук — деликатес във вид на фаршировано свинско шкембе, пресовано между две дъсчици във формата на мях за раздухване на огъня в пещта.

Гералт се досещаше откъде е плячката. Но не направи никакви коментари, а изчака подходящия момент, в който двамата със Золтан останаха насаме, и попита учтиво джуджето дали не вижда нещо нередно в ограбването на останалите бежанци, които са не по-малко гладни от тях и които наравно с тях се борят за оцеляване. Джуджето отговори сериозно, че наистина се срамува много от това, но такъв му е характерът.

— Моят огромен порок е непоклатимата ми доброта — разясни той. — Просто не мога да не творя добро. Обаче в същото време съм разсъдливо джудже и знам, че не е възможно да правя добро на всички. Ако опитам да бъда добър за всички, за целия свят и всички населяващи го същества, това ще е като капка питейна вода в солено море, или с други думи — напразно усилие. Затова реших да върша конкретно добро — такова, което няма да отиде напразно. Така че съм добър към себе си и към непосредственото ми обкръжение.

Гералт не зададе повече въпроси.

* * *

При едно от спиранията за почивка Гералт и Милва разговаряха дълго със Золтан Чивай, непоправимият и заклет алтруист. Джуджето беше наясно с хода на военните действия. Или поне създаваше такова впечатление.

— Нападението започна от Дришот, на разсъмване на седмия ден след Ламас — започна Золтан, успокоявайки вряскащия ругатни Фелдмаршал Дуда. — Заедно с нилфгардците вървяха съюзните им верденски войски, защото Верден, както знаете, сега е имперски протекторат. Армиите се придвижваха бързо, като по пътя си изгаряха всички села след Дришот и помитаха разположените там бругенски войски. А пък нилфгардските Черни пехотинци се насочиха към крепостта Дилинген отсам Яруга. Те преминаха реката на напълно неочаквано място. Направиха мост върху лодките, за половин ден го направиха, можете ли да повярвате?

— Във всичко ще се наложи да повярваме — промърмори Милва. — Вие в Дилинген ли бяхте, когато започна всичко?

— В околността — отговори уклончиво джуджето. — Когато до нас дойде вестта за нападението, вече бяхме на път към град Бруге, На пътя настана страшна суматоха, гъмжеше от бежанци — едни напираха от юг на север, другите — в обратната посока. Задръстиха пътя и ние заседнахме там. А нилфгардците, както се оказа, бяха и зад нас, и пред нас. Тези, които идваха от Дришот, сигурно се бяха разделили на две. Струва ми се, че един голям конен отряд тръгна на североизток, точно към град Бруге.