Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 45

— Това не са селяни — стисна устни Милва. — Това са търговци. Идвали са от юг, от Дилинген към Бруге, и тук са ги застигнали. Не е хубаво това, вещерю. Мислех си още тук да завием на юг, но сега наистина не знам какво да правим. Дилинген и цялото Бруге със сигурност вече са в нилфгардски ръце, по този път няма да стигнем до Яруга. Трябва да продължим на изток, през Турлог. Там са гори и пущинак, оттам не би минала армия.

— Няма да вървя повече на изток — възрази Гералт. — Трябва да се добера до Яруга.

— Ще се добереш — отговори тя неочаквано спокойно. — Но по по-безопасен път. А ако тръгнеш оттук на юг, ще попаднеш право в ръцете на нилфгардците. И нищо няма да спечелиш.

— Ще спечеля време — промърмори той. — А като се движа на изток, постоянно губя време. Казах ви — не мога да си го…

— Тихо! — каза изведнъж Лютичето, обръщайки коня. — Спрете да бърборите за малко.

— Какво има?

— Чувам… пеене.

Вещерът поклати глава.

— Халюцинираш, поете.

— Тихо! Млъкнете! Някой пее, казвам ви! Не чувате ли?

Гералт свали качулката си, Милва също се заслуша, после погледна към вещера и кимна безмълвно.

Музикалният слух не беше подвел трубадура. Това, което изглеждаше невъзможно, се оказа истина. Те стояха насред гората, под ситния дъждец, на път, осеян с трупове, и чуваха пеене. Някой се приближаваше от юг и пееше бодро и весело.

Милва дръпна юздите на врания кон, готова за бягство, но вещерът я спря с жест. Стана му любопитно. Защото достигащото до тях пеене не беше заплашителният, ритмичен, гъгнещ многогласен хор на маршируваща пехота или бодрото припяване на кавалеристи. То не предизвикваше страх. Даже напротив.

Дъждът шумеше в листака. Започнаха да се разпознават думите на песента. Весела песничка, изглеждаща в този военен пейзаж като нещо чуждо, неестествено и абсолютно не на място.

Вижте, там в гората, как вълче танцува.

Зъби се, подскача, опашката върти.

Защо зверчето горско така се весели?

Жена си няма още, затуй така лудува.

Трам-та-та, трам-та-та, тралала!

Лютичето изведнъж се разсмя, извади изпод мокрото си наметало лютнята, и без да обръща внимание на съскането на вещера и Милва, удари струните и запя с цяло гърло:

Вижте, там в гората, вълчо лапи влачи,

чело е овесил, опашка свил е, плаче.

Защо ли звярът горски така е натъжен?

Или се е оженил, или пък е сгоден.

— Хи-хи-хи, хи-хи-хи, ха! — подхванаха съвсем отблизо многобройни гласове.

Избухна гръмогласен смях, някой изсвири пронизително с пръсти, и иззад завоя се показа чудновата, живописна компания, която маршируваше в крачка и вдигаше прах с ритмичните удари на тежките ботуши.

— Джуджета — прошепна Милва. — Но не са Scoia’tael. Брадите им не са сплетени.

Приближаващите се бяха шестима. Бяха облечени с къси, преливащи се в безброй оттенъци на сивото и кафявото наметала, каквито обикновено носеха джуджетата в дъждовно време. Гералт знаеше, че тези наметала са абсолютно непромокаеми, тъй като години наред се пропиваха с катран, прах от пътищата и остатъци от мазна храна. На практика тези дрехи преминаваха от бащите към най-големите синове, така че по принцип се използваха само от зрелите джуджета. А джуджето придобиваше зрялост тогава, когато брадата му стигнеше до кръста, което обикновено се случваше към петдесетгодишна възраст.