Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 44

— Сигурно не съм чул добре. Повтори.

— Искам да се присъединя към вас. Ти търсиш девойката. Искам да ти помогна. Длъжен съм да ти помогна.

— Този е откачил — обърна се Гералт към Милва и Лютичето. — Абсолютно се е побъркал. Смахнат някакъв.

— Точно като за нашата компания — промърмори Милва. — Ще си паснем идеално.

— Обмисли предложението му, Гералт — пошегува се Лютичето. — В края на краищата е нилфгардски дворянин. Може би с негова помощ ще ни е по-лесно да се промъкнем в…

— Дръж си езика зад зъбите — прекъсна го рязко Гералт. — Хайде, вади меча си, нилфгардецо.

— Няма да се бия. И не съм нилфгардец. Аз съм от Виковаро, и се казвам…

— Не ме интересува как се казваш. Вади оръжието си.

— Не.

— Вещерю — Милва се наведе в седлото и се изплю на земята, — времето си минава, а дъждът ни мокри. Нилфгардецът не иска да се бие с теб, а ти, макар и да правиш свирепи физиономии, явно няма да го убиеш ей така, хладнокръвно. Така ли ще висим тук, докато не пукнем? Да взема да пусна една стрела в слабините на коня, и да си продължим по пътя, а? Той няма да ни настигне пеша.

Кахир, синът на Кеалах, с един скок се метна на седлото на коня, пришпори го с вик, и се понесе назад. Известно време вещерът гледа подире му, после възседна Плотка. Без да каже нито дума. Повече не погледна назад.

— Остарявам — промърмори той след известно време, когато Плотка се изравни с коня на Милва. — Започвам да изпитвам скрупули.

— Аха, случва се при старите хора. — Стрелкинята го погледна съчувствено. — Отварата от медуница помага. А засега си слагай възглавничка на седлото.

— Скрупулите не са хемороиди, Милва — поясни сериозно Лютичето. — Бъркаш понятията.

— А кой ли ги разбира изобщо вашите учени дрънканици! Само знаете да дърдорите! Хайде, да вървим!

— Милва — попита след малко вещерът, прикривайки се от биещия в лицето му дъжд, — а щеше ли да убиеш коня му?

— Не — призна си тя неохотно. — Конят не е виновен за нищо. А и този нилфгардец… Защо ни преследваше, по дяволите? И защо казва, че е длъжен да ти помогне?

— Проклет да съм, ако знам.

* * *

Все още валеше, когато гората изведнъж свърши и те излязоха на път, виещ се между хълмовете от юг на север. Или обратното, в зависимост от гледната точка.

Това, което видяха на пътя, не ги учуди. Вече бяха попадали на такива неща. Преобърнати и разпилени каруци, трупове на коне, разхвърляни вързопи, дисаги и сандъци. И осакатени, застинали в странни пози трупове, които съвсем неотдавна са били живи хора.

Приближиха се, без опасения, тъй като беше ясно, че касапницата не е станала същия ден, а предишния или по-предишния. Вече се бяха научили да разпознават такива неща, а може би ги усещаха с животинския си инстинкт, който се беше пробудил в тях и изострил през изминалите дни. Научили се бяха да изучават полесраженията, защото понякога — наистина, рядко — им се удаваше да намерят сред разхвърляния багаж провизии или чувал с фураж.

Спряха при последния фургон в колоната — избутан в рова, наведен в посока на разбитото си колело. Под фургона лежеше пълна жена с неестествено извита шия. Яката на салтамарката й беше покрита с размити от дъжда струи засъхнала кръв от разкъсаната месеста част на ухото й, откъдето бяха изтръгнали обецата. На платнището на фургона се виждаше надпис: „Вера Льовенхаупт и синове“. Синовете й не се забелязваха наблизо.