Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 43

Тя не довърши, вместо това пришпори коня.

А после имаше картина с фабрика за смола. Тогава Лютичето изповръща всичко, което беше изял през този ден, тоест един сухар и половин сушена риба.

Във фабриката за смола нилфгардците — или може би Scoia’tael — се бяха разправили с голяма група пленници. Колко точно голяма — беше невъзможно да се определи, дори приблизително. Защото за разправата бяха послужили не само стрелите, мечовете и копията, но и намерените във фабриката инструменти: брадви, стругове, триони.

Имаше и други картини, но Гералт, Лютичето и Милва не ги запомниха. Изхвърлиха ги от паметта си.

Станаха равнодушни.

* * *

За следващите двайсет дни не изминаха дори и двайсет мили. Продължаваше да вали. Ожаднялата след лятната суша почва се беше напоила до насита, горските пътеки се бяха превърнали в блатисти пързалки. Мъглата и изпаренията им пречеха да виждат дима от пожарите, но миризмата на сажди им подсказваше, че войската не е далеч и продължава да изгаря всичко, което може да се изгори.

Не видяха бежанци. Вървяха из гората сами. Или поне така си мислеха.

Гералт пръв чу пръхтенето на идващ подире им кон. С каменно лице обърна Плотка. Лютичето понечи да отвори уста, но Милва с жест му нареди да мълчи и извади лъка от калъфа при седлото.

Яздещият подире им човек излезе от храстите. Видя, че го чакат, и спря коня си — дорест жребец. Стояха така в тишина, прекъсвана само от шума от дъжда.

— Забраних ти да вървиш след нас — каза най-накрая вещерът.

Нилфгардецът, когото Лютичето за последен път беше видял да лежи в ковчега, беше забил поглед в мократа грива на коня. Поетът едвам го позна, защото младежът беше облечен с ризница, кожен кафтан и наметало, несъмнено смъкнати от единия от убитите хевкари. Но бардът беше запомнил младото лице, което от момента на приключението под бука още не беше успяло да се промени от рядката брада.

— Забраних ти — повтори вещерът.

— Забрани ми — призна най-накрая младежът. Говореше без нилфгардски акцент. — Но съм длъжен.

Гералт скочи от коня и подаде юздата на поета. Извади меча си.

— Слизай — каза той спокойно. — Вече си се сдобил с парче стомана, както виждам. Това е добре. Никак не ми се щеше да те убивам, когато беше невъоръжен. Но сега работата е съвсем различна. Слизай!

— Няма да се бия с теб. Не искам.

— Досещам се. Както и всички твои съотечественици, предпочиташ друг вид битки. Такива като във фабриката за смола, покрай която си преминал, докато си яздел подире ни. Слизай, ти казвам.

— Аз съм Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.

— Не съм те питал как се казваш. Наредих ти да слезеш.

— Няма да сляза. Не искам да се бия с теб.

— Милва — кимна вещерът към стрелкинята, — направи ми една услуга — убий коня му.

— Не! — Нилфгардецът вдигна ръка, преди Милва да успее да сложи стрелата на тетивата. — Не, моля ви. Ще сляза.

— Така е по-добре. А сега извади меча, синко.

Младежът скръсти ръце на гърдите си.

— Убий ме, ако искаш. А ако искаш, кажи на тази елфка да ме прониже с лъка. Няма да се бия с теб. Аз съм Кахир Мавр Дифрин… син на Кеалах. Искам… Искам да се присъединя към вас.