Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 42

— Къде тогава е тази девойка? — попита Милва, притискайки се в него като котка. — Не е ли в Нилфгард?

— Не знам — отговори той с усилие. — Но сънувам този сън вече няколко пъти. Проблемът е там, че не вярвам в такива сънища.

— Това е глупаво. Аз вярвам.

— Не знам — повтори той. — Но чувствам. Пред нея има огън, а зад нея — смърт. Трябва да побързам.

* * *

На разсъмване отново заваля. Но не както предишния ден, когато бурята беше придружена от силен, но кратък порой. Небето беше смръщено и с оловно покривало. Започна да ръми — ситно, монотонно и досадно.

Яздеха на изток. Милва ги водеше. Когато Гералт й направи забележка, че Яруга се намира на юг, тя го сряза и му напомни, че тя води и че знае какво прави. Той не се обади повече. В края на краищата важното беше, че се движат. Посоката нямаше особено значение.

Яздеха в мълчание, подгизнали, измръзнали, свили се върху седлата. Придържаха се към горските пътеки, прекосяваха набързо сечищата, пресичаха пътищата. Когато чуеха шума от копитата на преминаваща кавалерия, се шмугваха в гъсталака. Заобикаляха по широка дъга грохота и рева на битките. Преминаваха покрай пламтящи дървета, покрай димящи и тлеещи пожари, покрай селища и махали, от които бяха останали само черните квадрати на изгоряла земя и острата смрад на намокрените от дъжда сажди. Подплашваха ята гарвани, кълвящи трупове. Преминаваха покрай групи и колони от бягащи от войната и пожарите селяни, превити под тежестта на багажа си, оглупели, отговарящи на въпросите само с плахи, объркани погледи на изпълнените с нещастие и ужас очи.

Вървяха на изток, сред огън и дим, сред дъжд и мъгла, пред очите им се плъзгаше гобленът на войната. Нейните картини.

Имаше картина с геранило, стърчащо като черна стрела насред руините на изгоряло селце. От геранилото висеше труп. Надолу с главата. Кръвта от изкормените му слабини и корем се стичаше върху гърдите и лицето му, спускаше се на висулки от косите му. На гърба на трупа се виждаше руната „Ард“. Издълбана с нож.

— An’givare — каза Милва, отмятайки мокрите коси от шията си. — Това са били „катериците“.

— Какво означава an’givare!

— Доносник.

Имаше картина с кон със сиво седло и черен чул. Олюлявайки се, конят пристъпваше по края на бойно поле, промъквайки се между купчини от трупове и забити в земята счупени копия, цвилеше тихо и сърцераздирателно и влачеше след себе си вътрешностите си, изсипали се от разпорения му корем. Не можеха да убият коня — освен него по бойното поле се мотаеха и обиращи труповете мародери.

Имаше картина с девойка, просната на земята близо до опожарен двор — гола, окървавена, вперила в небето изцъклен поглед.

— Казват, че войната е мъжка работа — промърмори Милва. — Но не се смиляват над жените, непременно трябва да задоволят страстите си. Герои, мамицата им!

— Права си. Но нищо не можеш да направиш.

— Аз вече направих. Избягах от къщи. Не исках да мета стаите и да бърша подовете. И да чакам да дойдат, да подпалят къщата, а мен да ме проснат на пода и…