Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 41

— За кое?

— Относно… Цири — леко се запъна поетът. — Нашата красива и бързо стреляща приятелка, изглежда не е проумяла същността на отношенията ти с Цири, и мисли, както ми се струва, че смяташ да си съперничиш с нилфгардския император за ръката й. Че това е истинският мотив за похода ти до Нилфгард.

— Определено в това си схващане изобщо не е права. А в какво е права?

— Почакай, не се горещи. Но погледни истината в очите. Ти приюти Цири и се смяташ за неин опекун. Но нали тя не е обикновена девойка. Тя е кралска дъщеря, Гералт. На нея, каквото и да си говорим, й е писано да се възкачи на трон. Дворец. Корона. Разбира се, не знам дали нилфгардски. Не знам дали Емхир е най-добрият съпруг за нея…

— Точно така. Не знаеш.

— А ти знаеш ли?

Вещерът се уви с чула.

— Ясно, приближаваш се до извода — каза той. — Но не си прави труда — знам какъв е този извод. Няма смисъл да спасяваме Цири от съдбата, писана й по рождение. Защото спасената Цири може да нареди на лакеите си да ни изхвърлят по стълбите. Така че да я оставим на мира. Нали?

Лютичето отвори уста, но Гералт не му позволи да се обади.

— Девойката — каза той с все по-силно изменящ се глас — не е хваната от дракон или зъл вълшебник, не са я похитили пирати за откуп. Не седи в кула, килия или клетка, не я изтезават и не я морят с глад. Точно обратното — спи на дамаски, яде със сребърни прибори, облечена е с коприна, окичена е с бижута, всеки момент ще я короноват. Накратко казано, тя е щастлива. А някакъв вещер, когото някога злата съдба е поставила на пътя й, е замислил да разруши щастието й, да го стъпче с изпокъсаните си обувки, наследени от някакъв елф. Така ли?

— Нямах предвид това — промърмори Лютичето.

— Той не говореше на теб. — Милва неочаквано изникна от мрака и след кратко колебание седна до вещера. — Това се отнасяше за мен. Моите думи го засегнаха така. Казах ги от яд, без да мисля… Прости ми, Гералт. Знам какво е да ти бъркат в незаздравяла рана. Не се гневи. Няма да се повтори. Ще ми простиш ли? Или трябва да направя още нещо, за да ми простиш?

Без да чака отговор или разрешение, тя го прегърна силно и го целуна по бузата. Той я прегърна през рамото.

— Приближи се — изкашля се той. — И ти също, Лютиче. Заедно… ще ни бъде по-топло.

Мълчаха дълго. По светлото от отблясъците небе пробягваха облаци, засланяйки блещукащите звезди.

— Искам да ви кажа нещо — обади се най-накрая Гералт. — Но се закълнете, че няма да се смеете.

— Казвай.

— Имах странни сънища. В Брокилон. Отначало си мислех, че бълнувам. Че нещо не съм наред с главата. Разбирате ли, в Танед здравата ме удряха по главата. Но няколко нощи сънувах един и същ сън. Постоянно. Един и същ.

Лютичето и Милва мълчаха.

— Цири — продължи той след малко — не спи в дворец под брокатен балдахин, а минава на кон през някакво прашно село… Селяните я сочат с пръст. Наричат я с име, което не знам. Лаят кучета. Тя не е сама. Там има и други. Някаква късо подстригана девойка държи Цири за ръката… Цири й се усмихва. Тази усмивка не ми харесва. Яркият й грим не ми харесва… А най-малко ми харесва това, че по следите й върви смъртта…