Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 39

— Scoia’tael — каза Милва, изправяйки се. — Сега разбра ли какво става, вещерю? Осъзна ли най-накрая? Нилфгард, Верден и „катериците“ заедно. Война. Като в Аедирн преди месец.

— Това е рейд — поклати глава Гералт. — Грабителски набег. Само конница, никаква пехота…

— Пехотата превзема фортове и крепости. Откъде мислиш, че се вдига целият този дим? От цехове за опушване на месо?

От долу, откъм селото, до тях долитаха дивите, отчаяни вопли на бегълците, догонвани и убивани от „катериците“. От покривите се вдигна дим и огън. Силният вятър беше подсушил сламата след сутрешния порой, пожарът мигновено се прехвърляше към съседните къщи.

— Ето — промърмори Милва, — нищо няма да остане от селото. А тъкмо се бяха оправили от онази война. Две години го строиха с пот на челото, а ще изгори за два часа. Изводът трябва да е ясен!

— И какъв е? — попита рязко Гералт.

Тя не отговори. Димът от горящото село се издигаше нависоко, добра се до ръба на пропастта и над него, режеше очите им, накара ги да пуснат сълзи. Откъм пожара долетяха викове. Лютичето изведнъж пребледня като платно.

Пленниците бяха събрани накуп и обкръжени. По заповед на един рицар с шлем, украсен с пера, конниците се заеха да съсичат невъоръжените хора. Конете стъпкваха падащите. Кръгът се стесняваше. Виковете, долитащи до върха на пропастта, вече не приличаха на човешки гласове.

— И ние ще тръгнем на юг? — попита поетът, гледайки многозначително вещера. — През пожарите? Там, откъдето идват тези касапи?

— Струва ми се — отговори Гералт след кратка пауза, — че нямаме избор.

— Имаме — каза Милва. — Мога да ви преведа през горите отвъд Совините хълмове и обратно до Кеан Трайс. В Брокилон.

— През пламтящите гори? През огъня, от който едва избягахме?

— По-сигурно е, отколкото пътя на юг. До Кеан Трайс има само четиринайсет мили, а аз знам пътя.

Вещерът гледаше надолу, към загиващото в огъня село. Нилфгардците вече се бяха справили с пленниците, конниците се строяваха в походна колона. Пъстрата дружина на Scoia’tael тръгна по пътя, водещ на изток.

— Аз няма да се върна — отговори Гералт рязко. — Но отведи Лютичето до Брокилон.

— Не! — запротестира поетът, макар и лицето му още да не си беше възвърнало нормалния цвят. — Идвам с теб.

Милва махна с ръка, вдигна колчана и лъка си, направи крачка към конете, и неочаквано се обърна.

— По дяволите! — изсумтя тя. — Твърде дълго и твърде често съм спасявала елфите от гибел. Сега вече изобщо не мога да гледам как някой загива. Ще ви изпратя до Яруга, откачени тъпаци. Само че не по южния, а по източния път.

— Там гората също гори.

— Ще ви преведа през огъня. Свикнала съм.

— Не си длъжна да правиш това, Милва.

— Вярно, че не съм длъжна. Хайде, на седлата! Да тръгваме най-накрая!