Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 37

— Хайде, по-бързо! — извика Милва, връщайки се в галоп от водещата на запад пътека. — Но не натам! В гората, по дяволите, в гората!

— Какво е станало?

— Откъм Лента идват куп конници. Нилфгардци! Какво зяпате? По конете, докато не са ни обкръжили.

* * *

Боят за селото продължаваше вече един час, а краят му все още не се виждаше. Пешаците, отбраняващи се иззад каменните стени, огради и барикади от натрупани каруци, вече бяха отблъснали три атаки на конниците, настъпващи откъм бента. Ширината на бента не позволяваше на конниците да организират фронтален натиск, а отбраняващата се пехота имаше възможност да уплътнява отбраната. В резултат вълната от конници всеки път се разбиваше в барикадата, иззад която отчаяните, но ожесточени пешаци обсипваха плътните редове на конниците със стрели от лъкове и арбалети. Обстрелваната кавалерия се събираше накуп и тогава защитниците започваха бърза контраатака, размахвайки брадви, гизарми и бойни вериги. Конницата отстъпваше към езерата, изоставяйки труповете на хората и конете, а пехотинците отново се скриваха зад барикадата и обсипваха врага с ругатни. След известно време конницата възстановяваше реда и атакуваше отново.

И всичко се повтаряше.

— Интересно, кой с кого се бие? — попита за пореден път Лютичето, не особено разбираемо, тъй като точно в момента дъвчеше изпросен от Милва сухар.

Седяха на самия ръб на пропастта, добре скрити сред хвойновите храсти. Можеха да наблюдават битката, без да се опасяват, че някой ще ги забележи. По-точно — не че можеха, а се налагаше да наблюдават. Нямаха друг изход. Пред тях кипеше битка, зад тях пламтеше гората.

— Не е трудно да се отгатне. — Гералт най-накрая отговори неохотно на въпроса на Лютичето: — Конниците са нилфгардци.

— А пешаците?

— Пешаците не са нилфгардци.

— Конниците са редовна кавалерия от Верден — каза Милва, до момента навъсена и подозрително неразговорлива. — Имат шахматни клетки на чуловете. А онези в селото са бругенски наемници. Личи си по хоругвите им.

Наистина, ободрените от поредния успех пешаци вдигнаха зелено знаме с бял кръст. Гералт беше гледал внимателно, но по-рано не беше видял знамето — защитниците го вдигаха едва сега. Явно в началото на битката се беше заплеснал някъде.

— Дълго ли ще седим тук? — попита Лютичето.

— Виж го ти — промърмори Милва. — И пита. Погледни сам. Накъдето и да се обърнеш — все е гадно.

Нямаше нужда Лютичето да се обръща. По целия хоризонт се вдигаха стълбове от дим. Най-плътна беше димната завеса на север и на запад, където нечия армия беше подпалила горите. Много димеше и на юг — там, накъдето се бяха насочили, когато битката им прегради пътя. Но през часа, който бяха прекарали на хълма, беше започнал да се вдига дим и на изток.

— И все пак, вещерю — започна жената след кратко мълчание, поглеждайки Гералт, — много ми е интересно какво смяташ да правиш сега. Зад нас са нилфгардците и горящата гора, какво е пред нас — сам виждаш. Та какви са ти плановете?